За каруците и хората

– Велко, ти в къщи си заобиколен само с жени…

– ( изброява ги) Майка ми, тъщата, жена ми, двете дъщери и внучката София – шест!… Навремето като студенти направихме едни блестящ спектакъл, който стана емблема на класа ни – „Женско царство” от Ст. Л. Костов. И така се случи, че по-нататък животът ми се стече в едно истинско женско царство…

– Разбираш ли се и с жените толкова добре, както с мъжете?

– Абсолютно. Те никога не се намесват в работата ми; много са деликатни и в оценките; не са буквални. Няма показност в нашето семейство, ние изживяваме всичко вътре във фамилията…

–  Сега си в труден момент. Изпращаш семейството на дъщеря си в Канада. Ще отведат и внучката…

–  Да, сега гледам повечко да се занимавам със София, която е на 6. Казах й: ти ще заминеш сега, ще се виждаме по рядко… Ще си спомняш ли как играхме заедно, как се разхождахме, изрязвахме фигурки, садихме цветя и пр… А тя ме изгледа и каза – напиши ми всичко това в писмо и ми го изпрати!…

–  Ако си представим, че си натоварил на една каруца всичките си герои – поп Кръстю, Матей Нищото, Сусо,  Даскал… така, като метафора – в тази каруца и публиката ли ще качиш?

–  А, не, тя, публиката, е невидима, някъде в пространството около каруцата… Ще ги кача, и ще внимавам да не изтърся някого, както казва Радичков – току виж някой се изтърсил… Така е – човешкият живот можеш да го качиш на една каруца. Спомням си, дядо ми имаше биволи. Биволските каруци се различават от другите; има малки – магарешки, има запрегнати с катъри; имаше тук в детството ми едни големи конски каруци, които мъкнеха тухлите от тухларната с едни унгарски коне, много яки… Пък нашата каруца беше една тежка такава, бавна, като биволите които бяха впрегнати в нея. Даже погребахме дядо ми и баба ми с такава каруца. Та има нещо такова и в живота на нашия род – виждам го натоварен на една такава бавна, тежка каруца… Ето тя е различна радичковата каруца, но пък е нашата си…

От това приключение минаха още четири години между надеждата и страха. Само четири – и болестта не го пожали. От този наш откровен разговор край реката; възможно най-близо до корена (дето слава Богу, не можа да го изпорови и отмъкне, мамка му и радичковско прасе!), всичко тръгна надолу. Велко си отиде на 12-ти декември 2011-та. В каруцата на баба си и дядо си ли се качи, с учителя си Карамитев ли отиде да разговаря очи в очи, с приятеля си Асен Миланов ли отиде да изпият по едно вино… А ако се заседим по Тунджа или край Велека, и ако се загледаме в огледалото на реката, дали няма да ни се мерне – излязла нагоре за малко някъде из подмолите, колкото да ни махне с опашка – една Голяма риба…