Вече сме насядали около малка масичка в също толкова малка варосана в бяло стаичка, в скромна къща на улица „Иван Шишман” 5. Стаята очевидно е на младия Велко – от стената ни гледа поизбледняла снимка на учителя Апостол Карамитев с посвещение на неговия някогашен студент; под нея е запечатан звездният им клас от ВИТИЗ; до тях – сватбена снимка от 70-те: Велко е с костюм назаем, булката е с черно поло и кариран минижуп; както разбираме после, и сватбеният букет не е съвсем сватбен, а е откраднат от младоженеца от една ваза в ритуалния дом в Сливен… Върху мушамата на масата е метната бяла покривка, всичко свети от чистота – същински бг филм от онова време, с Велко Кънев в главната роля… Вън градината е прекопана, всички екземпляри в нея са като за учебник по ботаника – и розите, и лехите с марули, и ягодите – всичко се върти от леля Катя, или Кера по тукашно.

Тя влиза при нас – засмяна като Велко, с червени бузи,  без нито една бръчка на лицето. Шегаджийка е като сина си –  „Има тук едно момче, студентче, вика ми: ти, кай, приличаш на Велко Кънев…” Майка и син се заливат от смях… „ Е, какво сега” – казваме й – „Велко взе, че порасна, момчето…” „А, порасна, порасна, вече ще ме стигне!…” „Знаеш ли какво ми казва” – намесва се Велко. „Викам й: – Мамо, шега-майтап, ставам на 60… –Ау, верно ли, Веле, мама, ами че аз тогаз какво правя още тука?… Пак се смеят много. Продължихме да се веселим с историите: как завела леля му от Бургас да гледат Велко в театъра, но тъкмо почнало представлението, и на лелята ключовете паднали в тъмното между столовете. Та те двете през цялото време лазили по пода да търсят загубените ключове на лелята и нищо не видели… Или как при едно от прословутите турнета на Народния театър в региона, завършило с подобаващ гуляй в тяхната гостоприемна къща Стефан Данаилов лежал на малката кушетка отсреща и пъшкал: „Ох, лельо Кате, ох, тежко ми е, ще умра!… ”  За прабабата баячка, която била голяма имитаторка и  с природен дар за артистка, а самата леля Катя – самодейка в местния театър… Питам я как се чувства, като седне в тъмния киносалон и гледа Велко от екрана… „Как може да се чувства една майка… Боже-е-е, да знаеш как ми е било драго – после по цели нощи съм го мислила… Виж, той Велко, че е талантлив, ама и много трудолюбив. Без труд не става, да знаеш…” Велко ни дава зор: да поработим само още малко, че ракията ни чака… „Седем и половина е, ей! – какво праите, въ!!!”…

– Някак идеално се вписваш в този дом, тук е както декор от 70-те и 80-те, точно като във филмите, в които изигра ролите на провинциални момчета и мъже…

–  Ами точно така е… „Да обичаш на инат” какво беше – кухнята, мушамата, чехлите… „Силна вода”, „Оркестър без име” – пак такива едни провинциални… Не можах много да се откъсна от тази среда, бая себе си съм бил в тези роли…

• С една дума – по-надолу към корена няма накъде – тук сме в центъра на нещата…
• Точно. Аз в началото малко на майтап възприемах това: не забравяй откъде си излязъл… Особено елховци много ревниво ми го повтаряха: „Вельо, и умната, ‘начи, щото в големия град ‘ората… нъл знаеш…” Малко така ми звучеше… като нашенско клише… Но с годините все повече усещам, че ми е много важно да съм аз, да познавам себе си, собствената си писта; не да се срамуваш, а да отиваш все по-навътре в себе си. Защото във времето на милионните градове станаха дефицитни редките хора, машината на времето иска други, унифицирани работници… А човекът нали затова е хубав, че е неповторим…
• Казваш, че никога не си разчитал на популярността, че си едно работещо момче…
• Не съм разчитал никога, но не значи че не съм я очаквал и търсил. Тя е част от моя труд, но никога не е била пречка за работата. Помня, преди много години – пред служебния вход на Народния театър; тогава все още причакваха актьорите отзад, благодарна публика… И аз млад актьор, наобиколен от фенове, които нещо ме четкат, и аз много щастлив, и по едно време Асен Миланов – този Асен, който винаги отнякъде се появяваше, изникваше, като дявол с ироничната си физиономия и глас; и мина край гърба ми и просъска: „Не им вярвай не им вярвай”… (смее се) Но беше прав – не бива да потъваш докрай в хубавото,  щото е опасно…
• Ти освен всичко си голям късметлия. Излизаш от Елхово и попадаш право при Апостол Карамитев…
• Много голям късметлия. (поглежда към снимката на стената) Но държа да кажа и още нещо: този късмет колкото е късмет, толкова е извоюван. Предполагам, че Апостол е избирал между много още, но аз съм воювал да бъда негов ученик, достоен при това. Не съм спрял да воювам и досега. Да воюваш за мястото си в Народния, за срещите с хората, за някой филм, след чийто успех е още по-трудно, защото трябва да завоюваш следващия… Че и да го задържиш, успеха… Хич не съм просто щастливото овчарче… Апостол наистина е моят Учител – това беше модерният актьор на 70-те. Той сякаш мачкаше фалшивото време – така играеше на сцената… Взел съм от него много, попил съм цялата теория на театъра, проповядвана ни от него.. Но като стръв, като хъс, като енергия – да не ти стига сцената, той казваше, че по това приличам на Калоянчев… Имам и други щастливи срещи – като тази с Асен Миланов, пътникът-странник в театъра, той ми даде чувството за особения поглед, този отстрани… Гордея се, че му бях приятел.
• Имаш ли усещането, че те гледат отнякъде?
• Аз даже понякога си разговарям с Апостол. Когато имам съмнения. Когато си слушал четири години всеки ден, че актьорството е мисия, че то е позиция, че е гражданско поведение, и това се защищава в работата, и досега се терзая и измъчвам дали не съм паднал под някаква летва която той би искал от мен… И сякаш го чувам да казва:  Велко – не натам, а натам!… Той просто ни обвърза със себе си, докато и ние самите сме живи. Такъв е той. Всички мои състуденти могат само по този начин да го възприемат. Сякаш като го няма вече, стана по-силен…
• Какви бяха онези години – бедни, гладни, но щастливи?…
• Бедни и щастливи. Много работа, непрекъснато. Из провинцията – спомням си в Сливен, 3 години подред: сутрин репетираш, следобед пътуваш, играеш по села; сутринта пак ставаш, репетираш, пътуваш, играеш… Любови, бракове, деца. Надежда за кино. Поканят те за някакъв епизод – готов си България да прекосиш. Помня, с Юри Ангелов, за да не изпуснем влака за снимки при Зако Хеския, сме спали посред зима на гарата, върху една маса.
• Сватбата там ли стана, в Сливен? Гледам снимката – съпругата ти Дора не е с бяла рокля.
• Ами, бяла рокля – откъде? А аз се ожених с абитуриентския костюм на Юри Ангелов. Отиваме да подписваме, колегите питат: абе ти цветя купи ли? – Какви цветя – аз откъде да знам, да не се женя всеки ден, та да знам… – Ами как без цветя, бе?… И аз гледам във фоайето на общината една огромна ваза вътре с 50-60 карамфила и – прас! – грабнах ги… С какъв акъл съм го направил? И после ей в тази стая тук целият сливенски театър празнувахме сватбата ми; с 80 лева заплата… Ама весело!.. Имаше очарование тогава в това, че отивахме в различни театри по групи, съмишленици, познавахме се, правехме събития. Даже си спомням, дойде Апостол Карамитев като завършвахме и каза: „Велко, Юри Ангелов и Анелия (Ташева) искат да ви вземат в Народния театър. Да знаете, че ще съм първият, който ще се възпротиви!…” Ние и тримата посърнахме, а той се е страхувал за нас – че в онази тежка машина ако си още никой, може и да те пропуснат… И беше прав. Години по-късно, той тъкмо си отиде, и нас ни поканиха с Юри Ангелов в Народния театър. Но вече си знаехме урока.
• Цитирам те: „винаги съм играл драматични роли, нито една не съм приемал като смешна…” Това звучи странно от устата на човек, който е свикнал да разсмива.
• Но най-голямото ми щастие е, че съм разплаквал. И в театъра, и в киното. Напоследък много ме развълнуваха едни думи на колегата Иван Петрушинов, с когото сега репетирам. Това се случва след разните ми там операции и прочее. Онемях. Не можех да играя без глас, но не мога и да седя, нали… И тръгнах да поставям – направих една пиеса, „Благородният испанец”  Та ми казва Петрушинов: „Ти накрая, на премиерата, като излезе да се поклониш, и аз се разплаках… Защото зад твоя поклон видях всичко – и твоята надежда за възраждане, за живота, който искаш наново да сътвориш на сцената, за това, как не ти се напуска тая пуста писта – на работата…  Благодарен съм на всички, които в годините се „престрашиха” да ми дадат драматични роли –  за това, че Асен Шопов ме привидя в Клавдий, при това бях доста млад; след това дойде Креон от „Антигона” на Маргарита Младенова;  поп Кръстю във „Великденско вино” на Иван Добчев… разбира се, и „Даскал” (от Жан Пиер Допан, моноспектакъл на Велко Кънев в Народния театър от 2004)… И трябва да ти кажа, че никак не са ми далечни. Обратното на това, което… Добчев навремето ме извика и ми каза: „Знаеш ли колко хора ме разубеждаваха – защо го вземаш този за поп Кръстю, той никога няма да може да каже: „изядохме та Игнатие, изпихме та!…”  Викам си – Господи! – Как няма да го кажа! Как няма да го кажа!…
• Ти си луд за работа… Даже думата за вашето поколение е не луд, а – лаком…
• Да точно, почти всички сме такива… Наскоро един приятел ми казва: „Велко, къде си се юрнал, бе? Абе това, театърът, е за млади хора… И сега, на това дередже – има предвид премеждията със заболяването ми – пак си хукнал”… Аз нищо не му казах, но си представих за момент, че не това е моят живот. Е какво да е друго… Какво друго да е?…

Спираме дотук. Ракията съвсем се стопли. Срамота…