Наближаваше негов юбилей – на 31-ви юли 2008-ма тъкмо щеше да навърши 60. Едва се беше отърсил от наскоро преживяното – ракът почти отне гласа му; най-страшното нещо за един актьор. На този етап обаче в крайна сметка всичко се бе развило относително благополучно, и той правеше опити отново да влезе във форма, най-вече – да се върне обратно в професията. Зад гърба му беше борбата за живот, започнала в България, продължила в Германия, в една детска – !? – болница (за толкова бяха стигнали парите, събрани в България от приятели); „немият” период, в който той отказа да седи в къщи и да ближе рани, а се хвърли бясно да прави постановки като режисьор; а отскоро беше се размечтал и самият той да се върне на сцената, защото, макар и малко „свръхрежещ” и излизащ с усилие, се беше върнал неговият си глас… Какъв по-благоприятен, разтърсващ, мелодраматичен сюжет за филм!…
Нищо не остана от намеренията ни. С велкокъневско твърдоглавие ни даде да се разбере, че няма никакво намерение да занимава никого със слабостта си; че веднъж преодолян (уви, на това се надяваха всички тогава!) проблемът е в миналото, погребан дълбоко и за самия него.
Ами тогава какво ще снимаме?… „Ще ви заведа на едно пътешествие из „моите земи…” – решението беше пак негово. И нетърпящо възражения! Ами хубаво!…
И започна едно истинско приключение, което ни запрати на левия бряг на Тунджа, насред дивна природа между хълмовете на Странджа и Сакар; и като във филм на Кустурица около едни и същи маси се омесиха ден и нощ; съгледвачи ни посрещаха при смяна на терена и предаваха на следващите; печени агнета изникваха буквално изпод земята, лееше се несметно количество вино и сладка приказка… Във филма взимат участие още: по неволя рибари, леля Катя; група бойни другари в лицето на „даскала, попа и шефа на пожарната”; 12 „разгневени монолога”, поизбеляла снимка на Апостол Карамитев…
Извън цялото това епикурейско изстъпление, у мен остана и топлото чувство на доволство, че има поне едно място в България, където да се чувствам възможно най-сигурна и защитена. Зная, че ако внезапно се озова на елховска територия (между нас казано – доста ъндърграунд!), и че само дам знак, вярната Велкова чета ще долети, за да изпълни всяко мое желание. Нищо, че него вече го няма… Остана и споменът за вкуса на ягодите в градината на 86-годишната леля Катя, майката на Велко – ягоди като от детството ми: дребни, дъхави и много сладки. И се питах тогава, подвластна емоционално на момента: дали ще познава вкуса на елховските ягоди малкавнучка на Велко, която вече живее в Канада? А детето на другата му щерка, която живее в Париж?… И колко странно възникват тези размисли за глобалния свят тъкмо тук, в безвремието на градчето с чиста и приятна, ала една единствена главна уличка…
Голяма риба в Тунджа не хванахме. Освен самия Велко…