Улица „Иван Шишман” 5. „Кабарчето на картата”, откъдето започва всичко

… И така – следваме указаната ни от Велко дестинация – добираме се до един мост насред Тунджа, където вече ни чака „аверът” Борето, който ни придвижва към „центъра на нещата”, предава ни в ръцете на тартора и дава указания за графика за вечерта: снимки разрешени до 18:30; после – ешмедеме!.. Няма мърдане… Пред нас се е разляла пасторална панорама в синьозелено, бяло и кафяво…

 – Къде сме сега, Велко?

– Това е отсреща е моят град – Елхово… Отпред зеленото, това са красиви вековни гори, а около тях е нашата, подчертавам: нашата, неповторимата Тунджа. Вляво се подава Стара планина, разположена около Сливен, отсреща е Странджа, ей тук е Сакарът, а ние, елховци, сме долу в ниското…

– Елхи ли има много, защо е: Елхово?

– Никакви елхи няма (смее се); не зная; градът не може да се похвали с нищо особено, освен с хората…

– А какви са хората тук?

– Гледай мен и не питай! (смях) Хората са неповторими; чешити, работливи, много отдадени на всичко, което правят, добронамерени…

– Приличат ли на твоите герои?

– То аз каквито и герои да играя – може да са радичкови например, от неговия северозапад, но елховци ме спират и и ми казват – ей, това са нашенци… (смее се)… В „НЛО” доста често пресъздавах тукашни герои; мои хора разни. Защото са много симпатични. Знаете ли, че аз като стъпя тук, на третата минута заговарям на елховски. Той е много особен диалект… „Кажи, ва!”, „Връи, ва!”… Както казва един мой приятел – „тука нямаме: „извинете!…” Тук като те настъпят, викат: „ойт!” (пак се смеем… изобщо голям смях падна, с Велко винаги е така, ами да взема да спра малко с тия ремарки…) …

– Тук сме малко на „кабарчето на картата”. Не изпитваш ли усещането – откъде тръгнах – докъде стигнах!.. – Така, за дълго извървян път…

– Почвам да имам такова усещане, наистина, за някакъв изминат път. Не съм избирал къде да се пръкна, нито съм знаел как ще ми тръгне животът. Но всичко е започнало оттук, оттук… Градчето иначе  е много театрално – с любителски състави и покрай тях отгледана публика. И доста деца се позапалиха и поизлъгаха в тази мечта – така и аз – да живее самодейността! В кръвта им, в природата им е тук на хората да се забавляват; имат усет за смешното. Но чужд човек отстрани понякога може и да не ги разбере винаги. По един особен свой начин гледат те на света – по техен си, елховски начин – пардон – по нашия си елховски, искам да кажа…

– Имах предвид и това: от това местенце накрай света сякаш вчера си излязъл; а твоите деца вече се пръснаха по големия свят… Внуците ти може би няма да говорят езика на майка ти…

– Вероятно няма да говорят, да… Моите деца живеят в чужбина и всеки път тръгвайки си оттук, като че си взимат сбогом за всеки случай… Но не мога да ги упрекна, за да не ме обвинят, че не харесвам техния избор. Замълчавайки си за избора им, давам знак единствено за това, което чувствам – че за мен корените ми са най-хубавото нещо. Но на тях не мога да се сърдя, че отлетяха, за да потърсят друг живот…