“Не съм умрял, значи ще играя!”

“Пътят на виното е дълъг и славен. За някои завършва безславно- защото е много важно как се отнасяш към пиенето на вино. То е ритуал – но не с всеки става; трябва да имаш добри приятели. Виното сприятелява, сдобрява… То извисява духа. Не обичам да общувам с непиещи хора – скучни са ми, безинтересни са ми. Всички, с които си общувам, обичат да пият вино. И знаят как…”

На един от юбилеите на Доси в театър „София”, преминал под мотото „Доси има юбилей/значи вино ще се лей!”, последно е отчетен рекордът, който всъщност няма как да бъде задминат – той е единственият актьор, който е в този театър от основаването му. За всички тези години е изричал текстове на Достоевски, Шекспир, Голдони, Дюренмат, Юджийн О’Нийл; от съвременни автори, от български автори. Разпитвам го почти риторично не се ли е наиграл и не иска ли вече да си се прибере в Созопол, за където потегля понякога дори вечер след представление, само за да вдиша от животоспасяващия мирис на море. Изненадвам се от отговорите: „Не, не ми се приключва още… Да, още съм готов да уча текстове. Да, още не съм готов да се разделя със сцената…” Тук се намесва съпругата му Дими, за да ми разкаже пресен случай. Неотдавна Доси е в Созопол, където прави кръвоизлив (поредният) от язва и колабира. Положението не е розово и искат да го вземат в бургаската болница. Той отказва, защото в неделя имал представление. Връща се и играе така. Не можел да си разреши заради него да падне представление.  В годините го е вадила от „Пирогов” за да играе представление, и го е връщала обратно.

• „Не съм умрял, значи ще играя!” – лаконично приключва темата Доси. „Няма как това да го разберат хората; дори приятелите ми лекари, с които, слава Богу, съм обграден. Има една особена отговорност у артистите, която се предопределя от самата професия. Играем, когато умираме; играем, когато умират наши близки. Готови сме за театъра на какво ли не. Веднъж бях в Созопол (естествено!) и ми се обаждат от театъра: Досьо, можеш ли да пристигнеш спешно, за да поемеш ролята на Иван Петрушинов, затрупан от сняг във Видин!… Бяха  „онези” години, нямаше бързи коли; нямаше самолети от Бургас. Взех такси от Созопол до Варна, което ме стовари направо на пистата. От борда на самолета позвъниха на жена ми кога точно ще кацнем, за да ме чака и тя на пистата. В седем без три бях в театъра…”

Питам го още: актьорството според него задължително ли е трябвало да му се случи?

• Ами не знам; сигурно е съдба. Най-вероятно. Актьорството е мъчна професия. Но пък щастлива. На колцина може да се случи в живота да подчиниш една зала хора пред теб, да спреш дъха й – когато стане така… То не се случва често, но пък като се случи. Спомням си едно такова представление на „Езоп” – на открито, в Несебър. Публиката беше главно от местни хора, всеки си носеше столче. И стана едно страхотно представление – със звездното небе, с морето, което шуми морето; и някаква магия като че ли ни обгърна… И сега настръхвам, като си спомня…”

Без какво още не може да си представи живота? „

• Не мога да си представя живота без море, без Созопол. Боледувам, ако не мога да си дойда, макар и за часове. Вземал съм какво ли не – самолети, рейсове, влакове, автомобили – и пеш бих тръгнал… И без приятелите. Приятелството май е над всичко. И виното, което си пием с приятелите…”

И понеже приятелите му не само са много, ами сред тях все имена на известни и уважавани в професията си лекари, морски вълци, писатели, художници; и всички – луди като него, питам последно: много ли глупости продължавате да вършите, както на младини?

• „Много! И досега!… Но това е, защото сме живи. Нали самият Фотев го каза по най-красивия начин: „Морето само живите обича,

                                               то мъртвите изхвърля на брега…”