Театър, стихове и вино – от всичко по много

… Не съществува твоето море

с небе от влажен, чист седеф,

с гемии, направени от вятър и покой.

Ти самият не съществуваш капитане мой

и никога за никъде не ще отплуваш.

…О,  капитане мой, изхвърлен в кръчмата-пристанище,

където сетен хоризонт разкрива

на виното горчивата червена светлина…

Стихосбирката на Иван Пейчев, положена между бутилката, маслинките и чернокопа, е един от ключовете към миналото. „Знам, че нищо не  е вечно и че нищо не се повтаря” – казва Доси, след като изрецитирва наизуст горните стихове – „но изпитвам носталгия по онова поетично бохемство, с което бяха изпълнени и дните, и нощите ни. Имал съм и имам много приятелства, но най-хубаво ми е било с Иван Пейчев и с Христо Фотев. А то, виното, само присъстваше… Основното бяха разговорите – за поезия, за изкуство… Стихове рецитирахме, докато съмне…”

Така се е случило, че наистина е осъмвал с много поети. Сред тях Иван Пейчев (1916-1976) е може би най-яркото присъствие, белязало живота на актьора. Скандален и размирен, но и автор на изумително нежна поезия, Пейчев се е самообявил за нещо като „предводител на анархистите”. Близките му обаче знаят, че резкостта му е „скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа” (Хр. Фотев)…

Иван Пейчев

• За Иван и неговата скандалност се носят легенди, но зад тази фасада той всъщност беше фин и деликатен. А че беше скандален за времето си, беше,и то много. Много точно „стреляше.”… Пием си в кафенето на писателите и минава един, подхвърля: Абе Иване, защо пиеш? А той от упор: а ти защо пишеш?… Страхуваха се от него, от директността му. Веднъж един държавник и ченге искаше среща с него. Заразпитвал го: какви хора посещават „Бамбука”?… „Различни”, му казал Иван – художници, писатели, артисти, курви и… Държавна сигурност… Както и ченгета под прикритие…”

Бамбука, разбира се, е едно от „местата” – неофициалното интелигентско сборище, където се сбират инакомислещи. По онова време обаче в София е пълно с редица колоритни кръчми, където също си пият аперитива забележителни имена. Една от любимите на Доси е с култовото име „Производство” – кръчма, помнеща Вапцаров.

• Там се запознах с Пеньо Пенев; там идваше Бешков, Косьо Кисимов, Челкаш… Имаше една пищна келнерка – пищна като името си – Кера – която много ме обичаше. Само как опираше пищния си бюст в някой от старите художници, докато сервираше; а те всички нали са ценители… Та: седя си един хубав ден в „Производство”, и се появява Иван Пейчев, който гръмогласно и с упрек ми извиква: ти какво правиш тук, бе?!… В Бургас Леон (Даниел) и Вили (Цанков) правят театър!!!” Колко ми трябваше – пихме до 4-5 сутринта, а след това трябваше да изпратя до гарата художничката Златка Дъбова, която с мъжа си Христо Нейков тъкмо беше назначена във въпросния Бургаски театър. И от дума на дума – тя ми разказва какви чудесии правят и какво има да става там, и аз – хоп – с нея на влака за Бургас. Отиваме в театъра, Вили ме вижда и казва директно: слизай долу за репетиции; влизаш в „Оптимистическа трагедия”. Добре, казвам му, ама трябва да се обадиш на Сърчаджиев – щото всъщност аз по това време репетирах при Сърчаджив в Сатирата… Обадил му се той; Сърчо решил, че го будалка – вчера съм бил на репетиция при него, вечерта – в „Производство”, а на другия ден предиобед му се обаждат, че съм на репетиция в Бургас – как така?… Много ми се разсърди той тогава…

Ето как Доси се озовава в епицентъра на трусовете, които ще предизвика „чудото Бургас” – един, макар и крехък, бунт срещу тоталитарното правило на социалистическия реализъм. В морския, отворен град животът тече по-шеметно, отколкото на други места, а театралната трупа задава алтернатива. Артистите са на мода и зрителите в града ги припознават като „свои”. Красиви актриси намират пред вратите си кошници с портокали, оставени от влюбени моряци. Към тази обетована земя се стичат, често по гореописания конспиративен начин, актьори от цялата страна, за да прогонват фалшът и лъжата от сцената; разбирай сталиновата естетика и соцреализма. Постепенно начело се оформя тройката Леон Даниел-Вили Цанков-Юлия Огнянова, която налага съвсем нови за театъра, белязани с естетически индивидуализъм истини. На бургаска сцена дебютират имена на непознати дотогава автори – от модерниста Бертолд Брехт до прохождащите в театъра млади и непослушни поети като Иван Пейчев, Иван Радоев, Иван Теофилов… И много съвременна световна драматургия.  Настъпва истинско творческо и бохемско изстъпление – живее се бързо, сякаш трупата усеща, че й е отредено малко време. Цари атмосфера на влюбеност, на ненаситно желание за работа.

„Репетираше се нощем, след представление; после от 9.00 – пак; вечерта – представление. Репетираше се, пиеше се, живееше се на пълни обороти. Извън театъра-крепост маршрутът беще Интерклуба – Казиното. Първият беше на 100 метра, но пращаха файтон да ни вземе от театъра..

Младите Иван Кондов, Ицко Финци, Леда Тасева, Васил Димитров, Вълчо Камарашев, Кирил Господинов, Доси Досев, Стоян Гъдев и, разбира се, Петър Слабаков, са любимци на бургаската публика. Последните двама са любимци и на милицията и често осъмват прибрани в ареста заради нарушаване на обществения ред. Доси често им прави компания. „

• Прибираха ни за нищо „заблудени” милиционери, които не ни познаваха. Озовяхме ли се в участъка, моментално се намираше някой от шефовете да ни познае и веднага казваше: „Извинявайте, другарю Слабаков, другарю Досев – станала е грешка… Допивахме си с ченгетата, а после се прибирахме.. пак в театъра, защото повечето там и спяхме. Често вечер портиерът ни казваше на излизане „И да се прибереш по-раничко, та да намериш място за спане…”

В същото време по кръчмите докери и моряци обсъждат хитови спектакли по нечувани текстове като „Сизиф и смъртта” от Робер Мерл. Сизиф е Доси Досев. Той е и Езоп в едноименната постановка на Леон Даниел, рабзунила духовете; той е и Андрей във „Всяка есенна вечер” – друго култово заглавие от този период със същата съдба. От цялата страна пристигат с автобуси за всяка поредна премиера на театъра. Параноята на режима не може да понесе дълго такава ситуация. Разгромът е очакван, и с изключителен замах – трупата е буквално разпердушинена с разгромяващи рецензии, партийни заседания и доноси от страна на „будна  общественост”.  При вестта за уволнението на тримата си режисьори, 28 актьора едновременно подават оставка – невиждан за времето си акт. Това ще бележи съдбите на мнозина от тях за цял живот.

Сред напусналите „отломки” е и Доси – той още преди това е напуснал шумно заседанието на „другарския съд” над трупата, изричайки нещо в стила на любимия си приятел и учител Иван Пейчев – „може да ме хванете за лявата ми обувка”, например…

• „Това, което се случи в Бургас в годините 1957-58-59, никога не може да се повтори. Никога нищо не се повтаря. Но онази вътрешна свобода, която си имах от ранни младини, и която ме отвя по тези места, си остана. По същия начин, по който се озовах в Бургас, се озовавах на какви ли не места – аз съм си такъв, като ми кажат тръгвай – тръгвам; после питам закъде…”

На масата се появява нова чаша; Доси отсипва от виното в нея, поставя я пред празния стол срещу себе си. За всеки случай, защото Иван (Пейчев) винаги е някъде наоколо. Чуква чашата със своята и безмълвно отпива. Няма нужда от думи. Думите ги развява вятърът, който заговорнически разлиства стихосбирката на масата. А в стъклото на чашата прозира пяната на морските вълни, разбиващи се в скалата под краката ни; и сякаш се разтваря в кехлибара на виното…

В стъклата звезден прах тежи

и сякаш кръчмата е замък.

А ний усмихнати мълчим

и знаем – всичко е измама…

Животът –  уличен скандал,

върти шарманката си стара

над обич, горест и печал –

до прага скучен на гробаря.

Тамян, движение, и …край.

Любима, двойно ще измъчи

сърцата гробищния рай,

без вино, оргии и кръчми…

Затуй без болка и тъга

аз плюя в календара прашен.

И миналите дни броя

в звъна на счупените чаши…