Созопол, моя любов

Седнали сме направо на пътеката, с която започва крайбрежната улица в горната част на Созопол… Няма къде другаде – няма тераса, двор или други луксове; то тя и къщичката почти не се вижда, притисната от разкошната редица на масивните баровски къщи с изглед към островите Св. Иван и Св. Петър. Точно както неведнъж е бил притискан самия Досьо да продаде „колибата” на това възлово място, разбира се, безуспешно. Капаците на всички къщи наоколо обаче са залостени, а откъм „нашата” врата вятърът грациозно развява спуснатата отпред рибарска мрежа и така дава знак, че тук цари живот. И то какъв! Октомври е; разкошно време със слънце и синьо небе; няма пъплещи тълпи; наоколо са единствено местните с единствена важна тема на разговор: фиксинга на паламуда, който е доста висок, защото го няма никакъв в морето… На масичката ни има шише от дебело стъкло (пълно, естествено) с форма на русалка,  чиния с пресносолен чернокоп, маслинки и… стихосбирка на Иван Пейчев… С една дума – всичко необходимо за едно пътешествие назад в годините. Виното в изстудената ретро-бутилка е обединяващата нишка из лабиринта на времето, из който с моя събеседник се залутваме с огромен кеф…

– Първото ми идване в този магнетичен град беше през 1954… Бях на 20, беше есен, с невероятно усещане за море. Веднага разбрах, че това е моят град. С огромни масиви с лозя, и всяка къща имаше собствено производство на вино. Много вино се пиеше тогава… И много риба имаше – барбун, зарган, змарит… изчезнаха вече по тези места.  Откъдето и да минеш, гостоприемни хора ти махат: идвай тук, сядай на масата!… А конкретният повод да се озова тук, бе снимането на филма „Бунтът на крайцера „Надежда” – една мастита продукция с огромна масовка. Де що имаше идиот – от Варна чак, от Бургас; местни чешити и кръпки, всичко беше пристигнало тук. Пиеше се денем и нощем, ала нито един скандал не е станал – само веселба  и братство…

Между другото, в архивния афиш на филма, излязъл в далечната 56-та със заглавие „Екипажът на „Надежда” , на опашката на актьорския състав четем името и на Рангел Вълчанов в ролята на безименен моряк. А за снимките край Созопол действително е събрано население от цялото крайбрежие. Сред анонимността на множеството блестят (с прякори като от хорърфилм) имена на уникални местни чешити, родени артисти (но на житейската сцена!), за които и до днес се носят легенди като бургазлиите Петьо Пандера и д-р Валер; Тарзан-а и Прат-а от Варна, или созополските кръпки Халбата, Колунчика-белогвардеец, Котето, Сухата, Черното… Последните са част от героите в сюжет, който понякога е оспорван или доукрасяван, но така или иначе е най-споменаваната версия за сдобиването  с къщата в Созопол. Двамата братя Хитлера и Мита са част от тумбата, в която е припознат почти за местен и софиянеца Доси. Те здраво залягали над сакралната напитка за региона и били обявени от майка си за хаймани, също така заплашени с лишаване от наследство – въпросната къщурка на улица „Морски скали”. От страх, че хубавата колибка ще отиде в чужди ръце, те уговарят Доси да я купи. Той обаче пари няма, та затова пак братята му дават назаем. После… после тия пари ги изпили всички заедно… А бабичката обожавала Доси и го давала за пример на непрокопсаните си синове. И ей го – „Ватиканът” на Созопол, както Доси нарича своя неприкосновен ареал с къщичката, устояла вече 100 години на набезите на хората, времето и морето…