Из капитанския дневник

Ден… ХХХVIII…

8:00 – гледам морето

9:00 – гледам морето

10:00 – гледам морето

11:00 – мента тайм!…

11:00 – 24:00 – истории без край

Невероятните истории от капитанската торба със спомени се преразказват непрекъснато, макар и в малко различни версии. Така че как точно е било, не може да каже никой, но пък са смешни и забавни. Следващата съм я чувала три пъти с удивително съвпадение в детайлите, затова смятам, че е съвсем истинска…

През 1986 бях поканен във Франция като преподавател за едни летни курсове в музикалната академия на Екс ан прованс…(как пуснатият за първи път в чужбина соцреалист пристигна на Запад, е тема на отделна глава, или на една цяла вечер под тентата; няма как да се опише в настоящите редове, б.а.) На 1 август ми изтичаше изходната виза, и точно на 1-ви аз отивам в Марсилия, за да се кача на кораба Med Link с български екипаж, за който имам билет. Но корабът по някаква причина го няма.  От офиса на СОМАТ на пристанището ми казаха, че излизат в отпуск, да съм изчакал следващия параход. Но ме предупредиха да не вися на пристанището, че ще ме  гепят веднага. Защото практически от този момент аз се оказвам незаконно пребиваващ във Франция и… невъзвращенец в България. Пари нямам. С последните франкове се върнах обратно в Прованс. Ректорът на академията ме изслуша и учудено ме попита: „Но защо тогава не вземете самолет?”… Как да се излагам, че нямам стотинка . Какво да обяснявам на френския професор, че българският му колега от соца няма дебитни карти, кредитни карти; няма право въобще на валута, а малкото пари от курса бях изхарчил. Тогава ми хрумна гениална лъжа. За по-авторитетно извадих и луксозния си билет за параход, размахах го и му обясних, че аз не случайно трябва непременно да се върна с кораб, защото  на пристанището чака един луксозен роял „Стейнуей”, който трябва да бъде превозен до България и за чиято невредимост аз съм поел лично отговорност. Така успях да си издействам да ме приютят от академията за 8 нощи, толкова оставаше преди затварянето на общежитията за лятото. Добре, но пари?… По улиците свиреха музикантчета, много от тях – мои курсисти. Започнах да аранжирам музиката им – ей така, нали разбираш, докато чака кораба си, професорът се забавлява… Ходех с тях от време на време на вечеря и те ме черпеха от благодарност, че им помагам. В един момент обаче се принудих да направя така, че аз да поема организацията по приходите и по този начин да крадна малко от шапката, за да имам и аз джобни, че иначе къде отиде престижът!?… 8-те дни изтекоха. Простих се с всички и се върнах  в Марсилия… Прибраха ме едни клошари и ме посъветваха, ако разбирам морето, ей тук отдолу има морски таралежи, много вървят пред американските туристи. Но да внимавам за рапанено-таралежовата  мафия !… И  почнах аз да чистя таралежи и да ги продавам по 25 франка на туристи, докато един ден, като си тръгнаха автобусите с „клиенти”, пристигна един тип с ленено сако и тънки мустачки и ме покани ако обичам, да отида с него – ей там едни хора искали да говорят с мен…  Да бе, ей сега –  обух едни маратонки и като хукнах към пристанището -щото пък нямам къде другаде да отида! СОМАТ продължват да са в отпуск… За щастие беше дошъл камион, пълен със замразени патици. Срещу преспиване в хладилната му част помогнах за разтоварване на патките; като подържахме отворено, за да се стопли. Но имах поне къде да спя…

Корабът най-после дойде. Прие ме някакъв „помполит”, който като ми прегледа документите и каза, за да ме стресне, предполагам: охоооо! Ами сега? Какво правим? Както и да е, като се стигна до това, че отгоре на всичко и пари за нов билет нямам, се ядосах, извадих капитанските документи и казах:аз съм правоспособен капитан и мога да се наема като палубен персонал, и да си изкарам парите… Това ги впечатли.. Тръгнахме обаче вместо за България, за Барселона и пътят се удължи. През това време аз се храня с моряците, а приказката за мен върви: какъв съм що съм… И идва едни ден капитанът да ме види, изгледа ме строго и пренебрежително попита: и ти сега какъв морски си?… Абе, викам му – китара имаш ли? Той ме гледа. Имаш ли китара, питам!?… Донесоха китара. И седнах аз – ре минор, едно, две… И заревах: „Аз имам две здрави моряшки ръце..”. Стой! – вика капитанът, че  ти знаеш ли я тази песен. „Ти сега ще ме прекъсваш ли, или какво…”, надменно отговарям. И като се започна – пиене, пеене, скариди, октоподи, сълзи… Признаха ме… Така изкарах стаж за навигатор, а капитанът ми каза, че когато реша, винаги съм добре дошъл отново….

Спомените му са разпилени като книгите, снимките, палатките, ските, сърф дъските, къмпингарските аксесоари, нотите, приятелите, ангажиментите… Не смята да ги организира или преподрежда –  така разхвърляни, между софийския апартамент и пясъците на „Корал” (преди това е било „Алипу” или „Арапя”!), са си добре… В гимназията е в шестицата най-добри скиори на България. Изкачил е незнайно количество планински върхове, междувременно е сред пионерите на сърфа. По този начин заедно със съпругата си, художничката Вени Кантарджиева, отглеждат и трите си деца. Те отрасват между пясъците и ветровете, и никакво друго битие не може да промени традицията на семейството, да се почива на диви места. Иначе дъщерята Рада е изящен график – също като починалата си майка; живее и работи като свободен артист в Париж. Във френската столица живее и синът Асен, който е музикант. Въпреки това през лятото всички са около караваната. Макар пред нея да се вее българският флаг, прилежащият й пясъчен терен отдавна е мултинационално сборище, което приютява завърналите се за лятото западняци с техните приятели французи, англичани, австралийци… За да сме докрай искрени, трябва да отбележим, че най-големият син – „софиянецът” Камен – е известно изключение от „правилника”, доколкото гледа да навакса живеенето в България с пътуване по света.

24 години ходих без прекъсване на „Корал“… Единствената промяна е, че междувременно замених палатката с каравана, все пак вече е хубаво старите кокали да полегнат в креват. Но не мирясах – след като заради един досаден флебит ми забраниха сърфа и ските, се метнах на един малък „Самурай” и в продължение на 6-7 години се състезавах по офроуд. Един ден, изхвърчайки от един храст насред стадо овце на една поляна, овчарят изрева: „Не те ли е срам от бялата ти брада, бе, ей!”…

Питаш дали е било правилно, че сме повели децата от новородени и сме ги отглеждали на открито, без да знаем дали те биха искали това?… Риск си беше, но ние го поемахме, защото иначе нямаше да сме ние… Да кърмиш бебе на месец и половина по пясъците; да вържеш люлката високо в клоните на една круша; да го люлее вятърът… Като го свалихме горкото бебенце, се беше понацапало от люшкането. Захващаше буря, нямаше къде да го измием, освен да го топнем набързо в пощуряващото насреща ни море. Тогава едни хора ни нарекоха „убийци”… Да, не сме ги питали дали да ги отглеждаме така… Но точно така и нашите родители не ни питаха, когато ни водеха по островите на Дунава и правеха едни биваци, в които привечер се мажехме с глина, за да не ни изядат дивите дунавски комари… Да, никога май не са ме попитали дали искам… Но аз пък никога няма да забравя нощите, когато ние, децата, седяхме в едни малки измислени палатки и гледахме родителите ни как седят край огъня и тихичко разговарят… После същата атмосфера открих, когато четях Джек Лондон – едно усещане за природен уют и тихо, споделено щастие… Така и с моите деца – в крайна сметка пораснаха, но продължиха да харесват този тип общуване с природата, да търсят най-дивите места,  където ток и вода няма; където има едно море, срещу което седиш.

И го гледаш, и морето е всичко, и няма нищо друго… Сигурно не съм сбъркал така да го карам, тоя живот…