1951 – „Бутилка в морето”

Роман от Петър Цанков, 9-годишен…..

Явно от малък ме е теглило, защото, едвам почнал да чета, започнах роман с това име. После смених моретоо с индианзи, но явно първият импулс е бил най-верен… Детството е период, за който хем искам да си спомням, хем не искам… Искам, защото „лапешките”, детските години, при всички случаи са си най-хубавите и невинни мигове в живота. Иначе ние бяхме изселени в Русе. Беше страшна беднотия и гладория. Озовахме се там „по разпределение”, като вражески елементи, „закърмени с потта и кръвта на българския народ”… По бащина линия в  рода си имахме чичо ни – „кръволока Цанков”, а по майчина прадядо ми Атанас Чанев, сварил първата бира в Шумен… Както и  да е, отшумяхме към Русе; на баща ми бяха отнели адвокатските права, а така също и всякакви граждански и човешки. От ъгъла на „Царя” и „Кракра”, от апартамент от 300 квадрата със стаи за гости, внезапно се озовахме четири семейства с дечурлига в една единствена стая; на чай, сирене и хляб. Имахме едно кюмбе, положено върху тухлички, което трябваше да ни опази от дивите русенски зими. Моите родители, трето поколение българи след Освобождението, понасяха всичко с невероятно достойнство. Като че ли за да компенсираме тежкия бит, гледахме да живеем повече с фантазията, с въображението; със сестра ми потъвахме в книгите. Тя ми четеше, де, аз малко  тежко навлязох в литеературата… Възрастните около нас напук на всичко се веселяха, пееха песни, шиеха костююми за маскаради по Заговезни, пазеха традициите. До последно те съхраниха този си дух – след 10-ти ноември, сред останалите живи от тях,  аз не видях нито един от тези хора озлобен; никого не чух да крещи: смърт на комунизма!!! Какви бяха тия хора? Никакви катаклизми не можаха да ги разклатят!? Имаха своите ценности, непоклатима нравственост. И по няколко пъти започваха от нулата… Вероятно по някакъв начин с това си поведение – защото не помня да са ми говорили и да са ме поучавали – с този свой пример те са направили ние, техните наследници, днес да сме това, което сме.

Участта на Цанковия род не е учудваща, като се има предвид, че сред потомците на предприемчивия българин Цало Цанков – сам той издигнал се по време на Освобождението от обикновен ратай до търговец с кантори във Виена, Галац и Браила и съдружник на Евлоги и Христо Георгиеви – сред тях са все ту отричани, ту възхвалявани политици, юристи, худжници и артисти. Асен Цанков – бащата на Пепи, е племенник на Александър Цанков, министър-председател през 1923-26 г., на Асен Цанков – дългогодишен депутат от Народния сговор, и на режисьора Хрисан Цанков, първият дипломиран български театрален режисьор, работил по европейските сцени с Макс Райнхард, впоследствие режисьор в Народния театър. През 1925 г. по идея на някогашния социалист Александър Цанков комунистическата партия е забранена. Пак той предлага и Закона за защита на държавата; отговорът на Коминтерна пък е бойните групи; и от двете страни се лее кръв.  Пак по негово време Военният съюз от тайна организация става явна. През 1944 пък Цанков създава българско задгранично правителство във Виена, което иска да бъде признато от великите сили вместо правителството на ОФ в България.

Потомци на рода Цанкови днес живеят в Аржентина и Франция.

Противно на двамата си чичовци Александър и Асен, на който е кръстен, бащата на Пепи – Асен Цанков, страни от политиката. Той свири, кара ски и играе тенис. Не понасял компромисите в нея, които, твърдял,  са далеч от моралните принципи на интелектуалеца. Асен Цанков е първият български олимпиец на зимните игри през 1936  в Гармиш Партенкирхен. После записва консерваторията, чийто ректор е брат му Цанко, в клас по струнни инструменти. За годишния изпит обаче е на турнир по тенис в Солун, а като се върнал, узнал, че брат му го е изгонил заради своеволието му. И Асен се записал право, а свирел с приятели за удоволствие. Едва ли е предполагал, че ще му се налага да изхранва семейството си със свирене по кръчми и тържества. След интернирането в Русе, му възложили да възроди симфоничния оркестър и операта. По негова покана в града започват кариерата си двамата диригенти Константин Илиев и Добрин Петков, както и младият режисьор Леон Даниел. Реабилитиран и върнат в София е едва през 1956 г. Така в столицата се завръща и  13-годишния тогава Пепи със сестра си Емилия…

Както знаеш, освен роднина „кръволок”, имахме и роднина режисьор – Хрисан Цанков… Та – не помня дали съм бил и в първи клас дори, не можех още да чета, когато Емилия прочете на един афиш, че младият ражисьор Леон Даниел иска да възстанови трупата на читалище „Зора” в Русе и търси актьори. Като нещо съвсем естествено за нас, в посочения ден и час ние чинно се озоваваме на място и чукаме на вратата. Хората отвътре гледат нагоре – никой,  а то трябва да погледнат надолу, защото на вратата сме ние. „Какво искате, деца?” – „Ами ние тук… за драмсъстава…” Настана  лек кикот.  А ние – подготвени, яма яко! Басня, проза,  балконската сцена на Ромео и Жулиета, един скеч от  американски мюзикъл, който чичо Христо беше поставил в Русе  – абе фул програма… Изжабурихме баснята и видяхме, че няма никакъв ефект; решихме да дръпнем по-тежко с балконската сцена. Емилия се качи на стол, аз отдолу – и най-сериозно започнахме да я представяме. По едно време гледаме: никой няма зад масата, всичко живо изполягало на земята от смях. Тук решихме, че губим фронта изцяло и веднага спретнахме американския скеч: „вчера ходих на разходка/дъжд ме къпа като котка/намерих подслон/втори ред балкон/на театър одеон”… и т.н. Много декадентско – обаче представено от две невръстни деца! След като излязохме и затворихме вратта, зад нас гръмна неистов смяях. Ние страшно се засегнахме – защото такъв страхотен и тежък репертоар им избичихме на тези… След малко излиза Леон Даниел и казва: деца, ще  работим с вас! Но ще трябва малко да свалите летвата, щото много висок репертоар…

Абе има нещо силно карагьозчийско в  мен… Май всичко това са някакви роли… Та ние от деца участвахме във всички детски роли в представленията на Русенската опера… Ако нямаше, се измисляха такива – само и само да пресечем веднъж сцената… Щото  друго си е, както си играеш на жмичка в махлата, да кажеш: еййй… закъснявам за представление..! 45 години вече се подвизавам професионално по сцените, макар и като композитор. След разпада на „Щурците”, докато „в нелегалност” зяпах репетиции на русенския куклен театър, ми казаха – тъй и тъй седиш тук по цял ден, я вземи напиши малко музика… И оттгава все така. Театърът е писане по вода, миг, но и начин на живот… Това е моят начин на живот…