1957-67 – happy old times!

„В созополските хали (хали гали)

накуп са се сбрали (хали гали)

пред щанда за кефали (хали гали)

дор триста хамали (хали гали)

хали гали тайм!..

Аз съм свързан с морето, откак се помня… Особено в периода, когато да се свири и пее рок беше сериозно престъпление, винаги сме намирали начин да отскочим до Града на спасението – Созопол.. За първи път попаднах там през 1957-ма и просто се очаровах. Тогава в градчето се отбиваха за по-дълго един-двама писатели, малко повече художници, наколко кинадижи и… ние – една бойна тайфа музикантчета. Е, созополчани ни побийваха малко… Беше им нещо като вечерно занимание: „да идем да ступаме малко софиянците…” . Сред нас блестеше Гошо Минчев, Големият и Малкият Бъндарак, Кирчо Маричков… „Бийтълс” още не бяха излезли, аз пеех по-малко Елвис, повече френско – Адамо, Кристоф… Но и също така Пепино ди Капри… Със сестра ми много обичахме да пеем Хари Белафонте, с две китари… Всичко това предимно на Градския плаж, виехме като вълци, но от него отеквахме повече. Затова забивахме нощем на Харманите – имаше тогава едни магнетофончета тип мамбо – и там  прокарвахме една жица, надувахме магнетофона с 12-те рока на Бил Хели от прословутата му златна плоча – и не сядахме… Бях така подготвен от плажния рок направо върху пясък, че по софийските купони върху паркета  тези 12 рока ми бяха само за загрявка… В смисъл, че чак след 12-тия си свалях сакото…

Бяхме едни момчета, които искахме да пеем и свирим рок. За това обаче наказваха и като ме изгониха от Музикалното, окачих флейтата на един пирон и се качих на ските. А, лапнах и един тенор саксофон за разкош,  за да мога посвирвам тук там и – извинявай, нали… но не може ти да пееш „Бона сера синьорина”, без да можеш да  изкараш  солото на саксофон!… Почнах и по кръчмите да пердаша някакви самби, текила… Това е преди всякакви „Бъндараци” и „Щурци”. Събирахме се да свирим по участия; веднъж на едно такова, където свирихме „Платърс”,  дойдоха едни момичета от 7-мо училище – те пък се казваха квартет „До-ре-ми-фа”… Те пееха една шеметна немска песен kiss mir einmal kiss mir zweimal… а аз със саксофона пердашех соло; с един микрофон и толкова. Точно тогава дебютира и един друг състав – казваше се „Мелъди”. На пианото седеше един рошльо на име Развигор Попов, до него разтягаше акордеон един друг младеж на име Иван Пендачански, а с тях едно студентче втора година от ВИТИЗ изпя нещо за един Арлекин, казваше се Емил Димитров…  Така започнахме нещо да се припознаваме, да се събираме, да се оформя хава…

Хавата се заформя все по-яко. На музикалния „пазар”, доминиран от предвоенен джаз и стари градски песни, се появява първата българска рокбанда, поради определени обстоятелства носеща името на английския представител в Съюзническата тристранна комисия след 9-ти септември лорд Бънди… Основни лица в нея са малкия и големия Бандарак – Димитър и Иван („Вачо“) Милеви – вокали, соло и ритъм китара, приятелят им от махалата Петър Цанков на барабаните. Друг приятел – Кирчо Маричков, поема баскитарата (щото бил най-дълъг) – и така за първи път в България по забави и балове, с примитивно оборудване но с голямо желание и ентусиазъм, се чуват кавъри на Шедоус, Стоунс,  Бийтълс, Енимълс. Като един истински Джими Хендрикс обаче, Големия Бъндарак има жестоки проблеми с „употребата” и скоро бандата се разпада, за да се появат „Щурците”, основана от Пепи и Кирчо; към тях се присъединяват Пеци Гюзелев и Веско Кисьов, годината е 1966-та. Започва нова ера на надлъгване с режима, но ситуацията така или иначе е неудържима – роят се банди като Сребърните гривни, Викингите, Везни, Слънчевите братя; за хепънингите и „лайфа” на прочутите балове в Художествената академия се носят легенди. Жиците буквално прегряват пейзажа и откъм ЦК замирисва на изгоряло…

 Скандалът тръгна от баловете в Художествената, където енергията буквално се изливаше – в тематични маскени балове, на които се свиреше в упоение Хендрикс и друг „упадъчен” саунд. Междувременно бяхме спечелили Златен медал на Международни младежки фестивал в емблематичната 68-ма; бяхме извъртели десетки страхотни турнета из цяла  България,  и много ни бяха набрали… Видя се накъде отива работата и когато от Комсомола ни уредиха едно участие в свирене в 272-ра аудитория на университета (най-голямата в СУ,!),  бяхме сигурни, че ще ни е последният концерт. Така и свирихме – като за последно – от  всички групи ни дадоха инструментите, си кой каквото има и стана страшно!… Имаше изпопадали  от звуковия удар; университетът беше щурмуван, включително през покрива, бяха изпотрошени от тълпата някакви важни скелети на  динозаври… Абе жесток купон, който свърши с привикване в ГК на БКП.  Там се проведе тежкият  разговор от двете страни на една дълга маса: ние четиримата от единия й край, и някакви сатрапи насреща ни, който завърши с прочутата резолюция: „Щурци не е имало, няма, и няма да има!…” Беше много страшно – като нищо можеха да ни въдворят по селата, където беше пълно с противници на режима или  хомосексуалисти и пр… Знаейки много добре какво ни очаква, тримата моментално влязоха в казармата, а аз избягах в Русе и се скрих в ателието на Цвятко, художник в кукления театър…