80 години в очакване на Годо

Започнах текста с постановката  „Търси се стар клоун”: историята на трима пенсионирани клоуни, които търсят работа. Облечени в старомодни възтесни черни костюми, черни бомбета и клоунски обувки; водещи помежду си абсурдни дилози, те повече приличат на бекетови герои, които чакат… Годо. За 10 години какво се е променило?

Слава богу, още чакам, значи, жив съм! Кой и какво е Годо? Не знам, може би щастието… Онова малко нещо, което вечно ни липсва и все го търсим, все го чакаме. Това е нещото – не знам как да се формулира – не е и щастие точно, то е нещото, до което искаме да се докоснем, голямото нещо, което да ни даде смисъла от това, че сме тук… А иначе животът по начало е вид клоунада. И клоунът, който разсмива, всъщност е тъжният човек. Един прекрасен виц, който Мавро „роди” в края на репетициите преди 10 години, извади го малко преди премиерата и ние си казахме – ами ето това е, нашето представление! В един град имало цирк. Пак в този град един човек отива на лекар и казва: изгубих си смеха… Тъжен съм, докторе, направете нещо. Веднага ще ви излекувам, казал докторът – нали знаете, че в града ни има цирк. Отивате в цирка, вътре има един клоун, който е страхотен, той просто няма как да не ви разсмее… Докторе, казал пациентът, този клоун съм аз…

А аз самият вкарах в това наше любимо представление една лична история. Когато бях дете, навъртащо се около баща си, театър майстора, декорите ги караха с каруца, в която беше впрегнат кон. Конят чакаше впрегнат в каруцата финала на представлението, за да натоварят и откарат декора обратно. Един от конете го бяха взели от цирка; всъщност беше кобила на име Звезда. С едно синьо и едно кафяво око. Едро, красиво животно, но пенсионирана от цирка и сега какво – кара декора… Та стои Звезда впрегната и чака края на представлението. В момента, когато избухнеха аплодисментите, както беше впрегната, се изправяше на задните си крака и се кланяше… Абе няма лек от тази работа!…

Дали на 80 разбрах кой съм?… Като цяло не. Бих могъл да нарисувам някакъв човек, но още не ми е на фокус… Само понякога се виждам ясно – един единствен образ – на момче с три четвърти панталони, с обелени колена, някъде край морето по улиците, където ритахме топка от парцали… И си казвам колко щастливо е това момче, което още нищо не знае. Какво му предстои. Аз му завиждам, на тоя готин сополивко…