Янев или Пехливанов?

Имам тази ужасяваща склонност да се самоанализирам и да водя диалози и спорове с другия в мен. Той често ми е противен дори, защото по-често е прав. Изобщо съм една крайност на себеанализа и самоприсъдата… Ако се родя пак, няма да допусна такова нещо…

Живях в среда, която по някакъв начин е носила комплекса на човека зад кулисите… Баща ми – луд човек, със златен занаят и златни ръце: дърводелец-мебелист – ала в Бургас живее и работи близо до театъра. От време на време даже изпълнявали поръчки за него и имали достъп до сцената. Винаги в такива случаи се явявало едно хлапе на име Георги Калоянчев, което разнасяло менчета с мляко от семейната млекарница на ъгъла. Та то се пазаряло с дърводелците – давам ви гюмче мляко, а вие ме пускате в театъра… Те се смеели, на го взимали със себе си, и баща ми с всички тях – и колко му е да ти влезе заразата… С тези ръце скоро става главен театърмайстор. А когато през 1943-та бургаския директор го пращат да оглави театъра във Варна, баща ми тръгва с него. Той се шегуваше с мен, като ми казваше: ти си роден във Варна, но си заченат в Бургас, значи си си бургазлия… То аз и до ден днешен така се чувствам. Та започваме във Варна всичко от нула. Под наем в една къщичка приземен етаж. Помня тази невероятна и необяснима всеотдайност, с която баща ми – театърмайстор едновременно на театъра и операта (те тогава пак бяха под една шапка като днес) – прекарваше там от ранна утрин до късна вечер. А когато майка ми започна много да протестира, той я взе на работа в гардероба, за да разбере защо той толкова липсва от къщи. Всеки ден се разнасях и аз с канчета с храна, които му носех в театъра. И винаги използвах  случая да погледна през пердето. Напластила се е оттогава у мен тази неизлечима миризма на театър. Няма никога да забравя едно наказание, което баща ми измисли; то всъщност носи голяма символика. Бях сгазил лука с някаква поредна беля. И понеже все гледах да се въртя по сцената, ме наказаха по следния начин: вързаха ме за кръста и ме спуснаха надолу, под сцената, където са механизмите на въртящото се колело. Докато пропадах надолу през страшна тъмница – не помня дали съм се напикал, но щях да умра от шубе във всички случаи… Та виж каква метафора – да те пуснат от малък там вътре, направо в утробата на театъра, в тъмното, откъдето няма излизане …

Любимо ми бешето да седна в гримьорната при Иван Йорданов (по-късно актьор в Народния театър), който играеше в „Езоп” – това пък представление не звам колко пъти съл го гледал… Да седя до него, да гледам как се гримира – то беше за мен като да наблюдавам свещенодействие; всичките тези големи кутии с грим, сега нямаме такива, излъчваха една особена миризма; миризмата на грим, усещам я още… По-късно, когато ние с Мавро бяхме вече в театралната школа на Ала Герова, и вземахме участия като миманс в някои представления на театъра, и на нас слагаха грим от тези кутии, като на „истински” артисти.

Та моите родители, които също умираха за театъра, изпитваха също това преклонение пред актьорите, характерно за човека зад кулисите. И по-късно, когато аз самият станах един от тези актьори – как им светеха очите само, колко щастливи бяха, че ето, дошъл е денят, когато техният син ще бъде вече отпред, на сцената, в светлината на прожектора… Това беше техния момент на една „реабилитация” за всичките тези години, отдадени на театъра… 

Питаш ме дали и аз съм вършил глупости и лудории – да, вършил съм и може би това са сред най-хубавите неща, които съм правил на този свят. Но никога не съм бил типичният бохем. Какво ме е възпирало, при положение, че аз бях в тази невероятна бохемска компания още от ВИТИЗ (Марин Янев е от прословутия випуск’67 на Дановски и Методи Андонов) Мисля, че се корени отново във възпитанието. Имаше канони и правила, които трябваше да се спазват от ранно детство и първото беше никога да не се казва какво се говори в къщи; а второто беше нагласата: какво ще кажат хората. Такъв вид самоконтрол нанася големи поражения и ето как аз  за разлика от моя „съученик”  Мавро се оказах по интровертен. Знам, че в къщи това не са го правили за лошо, а по-скоро да ме предпазят, защото времената бяха такива. Но така или иначе от мен излезе човек, който се самоконтролира и непрекъснато слага юзди на Аз-а си.

Още един плод на моите глупави момчешки страхове е това, как се оказах „родоотстъпник” от нашата фамилия, която всъщност е Пехливанови.  Прадядо ми е бил пехливанин; даже в архивите имаше снимка как на един събор е вдигнал огромна бъчва. Тъй като да си пехливанин направо си е било титла, то даже фамилията с гордост е взела това име. Дядо ми е Яни Пехливанов, баща ми е Димитър Янев Пехливанов. И отивам аз юноша да си дадя паспорт, и ми задават въпроса: как искате да се казвате? Моля ти се, помисли само що за въпрос! И тогава аз с целия си момчешки акъл; за да не ми се подиграват в училище или другаде, нещо пехливан да ме наричат… казвам: Марин Димитров Янев. Сега с родната ми сестра даже имаме различни имена…