… Първата на изток тръгна,

втората на запад свърна,

третата не знам защо, кукувичето гнездо

си избра едничка тя и над него прелетя…

из „Полет нас кукувиче гнездо” от Кен Киси

Колкото и да се съпротивлява на идеята за стара слава, Мъра вече се е примирил, че всяко ровене в биографията му започва от Мак Мърфи – бунтарят от култовия роман „Полет над кукувиче гнездо”, който авторът Кен Киси написва, докато работи като нощен пазач в психиатрична клиника за ветерани. През 75-та едноименният филм на Милош Форман с Джак Никълсън в главната роля печели 5 „Оскар”-а; отвъд желязната завеса ще го гледаме години по-късно. Затова е истинско чудо, че текстът, разказващ историята на непокорния Рандъл Патрик Макмърфи, вкаран в лудница, за да бъде пречупен от системата, се появява и на български, но адаптиран за сцена. Когато в края на 70-те режисьорът Красимир Спасов поставя „Полета…” в театър „Сълза и смях” с младия Марин Янев в ролята на Макмърфи, е повече от ясно срещу кого е насочен бунтът на героя. Опашките за билети се извиват от „Сълза”-та по „Раковски” до градинката на „Кристал”. Зрителите са гладни да видят на сцената не поредния партиен секретар, а хулиганът, дръзнал да се съпротивлява на пазачите на режима. Мъра става герой, спектакълът е безспорен дори за самите пазачи и през 1980-та актьорът получава, съвсем заслужено впрочем, ако се съди по отзивите на зрители и критици, наградата на Съюза на артистите за мъжка роля.

„Представлението може би е било добро наистина, не зная точно, защото не съм го гледал никога…” – полу на шега, полу сериозно казва Марин  Янев. „Във всеки случай репетициите минаха при невероятен ентусиазъм; актьорите престо се раздаваха – Ани Бакалова като сестра Рачид, Юрий Яковлев, Бог да го прости, в ролята на вожда Бромдън, Ириней Константинов… Публиката бе другата страна в този спектакъл. Тя сякаш поглъщаше думите. Защото й се искаше да каже същите думи, но нямаше къде. Затова хората пълнеха салона, а после ни чакаха на тълпи пред служебния вход. Никой не вярваше, че режимът може да падне, затова и решението на Краси (Спасов) беше такова на финала – когато Вождът (Юрий Яковлев) събаряше стената, разделяща лудницата от свободата, зад нея сe виждаше друга, още по-здрава тухлена стена. Мен ме гледаха с ей такива очи – хората просто искаха да повярват, че аз наистина съм Макмърфи и че това, което се случва на сцената, може да се случи и в живота… Беше наистина един полет,  макар сега от дистанцията на времето да си давам сметка, че е бил неосъзнат. Аз просто си вършех работата добре и с любов, нямах представа над какво летя. Успехът е нещо много приятно, но той не може да бъде единствената мотивация в тази професия, поне нашето поколение беше учено така… Както и не можеш да повториш, което е било. Имам над сто роли в театъра и киното; мисля, че в някои от тях даже съм сполучил, но не винаги може да се случи Макмърфи, това е…”

Знам колко е погрешно да се отъждествява личността на актьора с тази на героите му, но все пак отбелязвам, че болшинството от ролите, които изигра, са далеч от бунта на Макмърфи… А бунтът на самия Марин Янев?…

„О, бунтът е вътре в мен. Той съществува. Много съм искал да се бунтувам, ама много… И винаги някакво… криворазбрано благоприличие – въпрос на възпитание – ми е пречело да изкрещя високо онова, с което не съм съгласен. Упреквам се за това. Не съм човек без позиция, напротив, но не се чувствам длъжен винаги да я демонстрирам. А имам и много съмнения. Убеден съм, че човек трябва да има версии, а не просто решения. Непосилна ми се струва категоричността и божественото чувство да си последна инстанция…”