Заеко, бягай!

Следващата драма с името на Марин Янев е на кандидатските изпити за тогавашния ВИТИЗ. Излизат списъците, но неговото – о, ужас – макар и стигнал преди това до финалния кръг – липсва. Врътва се той и си тръгва веднагически, за да не видят срама му. Няма как да знае, че с малко опакия му късмет, точно неговото име е сбъркано от машинописката и че под името …Мария Димитрова Янева се крие личността на бъдещия студент.

Представи си ме в Академията – едно момче от провинцията, цялото в акне, веднага след казарма, непрекъснато се изчервява. Цяла година не можах да направя един свестен етюд, защото още на приемните изпити се беше появил… Ламбо. Готин и софиянец, и неустоим. А пък един Христо Домусчиев – моряк, синеок, всички момичета припадат. И насреща им – един пъпчивец, пуснат от танковата бригада. Да не говорим какви красавици имаше сред момичетата. Северина Тенева – еех! Мечта! По онова време тъкмо бях прочел „Заеко, бягай” на Ъпдайк, и това някак си го бях превърнал в девиз – като усетиш някъде, че не ти е там мястото, по-добре бягай. Трудно се адаптирах… След това обаче като започнах да поигравам, като започнаха да се получават по-добре нещата, започнах да разбирам, че работата далеч не е само във външния вид. Като взеха да се увъртат тези кокони около мен; да ме ухажват, да искат да играем заедно… Абе лека полека наперваш гребен. Започваш да разбираш, че не е толкова страшно и че могат да се завоюват позиции… Кръвната група обаче не можеш да я смениш… „Селянчето”,  провинциалистчето, дълго си живееше с мене и ми нашепваше: заеко, бягай, не си за тук….

Една от коконите в класа, в онези толкова прекрасни и далечни години на академията, дори ще го преоткрие в 4-ти курс така, че ще стане негова съпруга. След брака актрисата Цветана Цветкова няма да вземе фамилията Янева,  затова пък е до него през всичките тези години, та досега. И още си спомня как с приятелчето Мъра са си споделяли един на друг любовни връзки и трепети („той не се спря!”), докато внезапно не ги удря взаимното просветление, че са родени един за друг…

Не знам как съм изглеждал в нейните очи…  Тя не е била единствената, която ми е казвала, така както и аз съм казвал на други, че са прекрасни… Не мога да се оплача от внимание от страна на нежния пол. Но с едно съм наясно – това ми се е случвало не заради някакво мое физическо излъчване и обаяние, а заради това което се случва, когато съм на сцената. Вероятно моментите на сполука и на проява на някакъв талант имат своя собствена необяснима харизма. Може би заради това и считам, че споровете са излишни – кой съм; какъв съм. Има едно място, където това си личи… Навремето четох едно интервю на Джак Никълсън. В него той казваше: няма роля която не мога да изиграя… Ама толкова убедително ми прозвуча, че аз лично съм му повярвал…  Това е Джак Никълсън, разбира се, но в нашето си „село” тук, в това малко пространство, което обитаваме, аз на моменти съм усещал същата смелост – че мога да кажа и аз – да, аз Мога!… За жалост такъв кураж трае твърде кратко, обикновено е по-в началото на пътя. После натрупваш рутина и уравновесеност, които парадоксално те разколебават и вече не можеш да си така категоричен. Стигал съм още по-далеч в това – спомням си един разговор с оня, „моя човек”, в който му казах: аз бях дотук! Помня го като сега; „бяхме” в колата, беше някъде до НДК… Аз пак се терзаех за някакъв текст, който трудно ми се удаваше. Тогва му признах, че като че ли ми би бяга фантазията – няма я… Съгласен съм с Фелини, че има минало настояще и… фантазия. Това е то бъдещето. Въобпажетие, фантазия, защото то още не се е случило…  И когато ти бяга фантазията, пред очите ти е тъмно.  Въображението в нашата професия е страшно необходим инструмент… Така че си разпнат между: аз мога и нищо не мога, изплъзва ми се… Това за сериозен актьор е много мъчително раздвоение.

А, значи разговорите с Него продължават, питам го. Мислех, че сте си дали почивка един от друг…

Да продължват, той не миряса този човек, ужасен е… Все по-често сме в конфликт, отколкото в хармония.  Но май той няма вина; аз трябва да съм си виновен за всичко. Затова независимо от всичко, продължавам да го търся и се радвам, че е още жив. Без него ще ми бъде празно и самотно. Макар понякога да удря под кръста, е най-близкият ми опонент; най-откровеният и честният. Мразя го, но ми е нужен...