Матриархат

Бурна е любовната интрига на младостта. И се развива най-вече по оста Пловдив-Варна-Пловдив…

Приемането във ВИТИЗ на красивата пловдивчанка Цветана Цветкова и заминаването й за София става причина за разклащането на връзката й с легендарния Атанас Кръстев, по-известен като Начо Културата. Начо се е притеснявал с основание от това заминаване, както ще се разбере. Но все още аурата, която трепти около него, е много силна, и ще дърпа Цветана назад към Пловдив. Това е времето, когато се оформя кръгът на пловдивските художници и цялата идея за резервата Стария Пловдив, в центъра на който е Начо. Целият клас на Цветана от ВИТИЗ гравитира около именитите й приятели. Така се запознават Катя Паскалева и Георги Божилов-Слона например; в този водовъртеж попада и Стефан Мавродиев и без малко да се удави (но това е друга история). Така се заражда и идеята, от випуск’67 да бъде сформирана младежка трупа в Пловдив под ръководството на друг легендарен пловдивчанин – Крикор Азарян. Марин Янев е неприятно изненадан, че той не е сред поканените в трупата и че въпреки волята си трябва да замине по разпределение във Варна. Мъра не подозира, че причината е не друга, а пламналата му в 4-ти курс любов с Цветана. Просто Коко Азарян, бидейки близък приятел с Начо Културата, се е договорил с него двамата влюбени да бъдат разделени, и така Начо да си върне любовта. Планът е разбит на пух и прах от броя на самолетните билети София-Варна (11 лв!), с които Цветана отпрашва всеки свободен момент към любимия си Марин. Накрая заговорниците се предават, още повече, че на 22 април 1968 е сключен граждански брак и за да не бъдат разделени съпрузите Яневи, трябва да работят в един театър… Начо Културата никога няма да се ожени, Цветана ще остане голямата любов на живота му, а с нея са приятели до края, до 2003-та, когато легендата на Стария Пловдив си отиде на 81-годишна възраст.

Да, ето как се озовах млад артист от Варна в Пловдив, поради обстоятелствата… Така тръгна новият ми живот, белязан от силно женско присъствие, та досега все така. Заживях с 12 жени – толкова на брой обитаваха семейната къща на Цветана в Пловдив. Е, имаше и един немощен вуйчо, когото те вземаха на подбив и правеха на маймуна. Та и аз там… с вуйчото… Е, не беше толкова трагично, с изключение на факта, че всички останали от трупата живееха в общежитие; за тях беше денонощен купон, а аз вечер трябваше да се прибира в къщи. На другия ден всички разказват как бурно минала вечерта, как дошла милиция, кой се катерил по прозорците на коя… Е, аз, като пловдивски зет бях лишен от всичко това. Е, хайде да не се изкарвамам страдалец и мъченик. Въпреки че ми отива. Така де, не се научих цял живот да ги  разбирам докрай тези жени. Непрекъснато ме изненадват с някои ходове. Липсва ми едно мъжко присъствие, наистина, да седнем да си изпием ракията…

Марин действително живее в театрален матриархат. До пенсионирането си Цветана е актриса в „Сълза и смях”. По-голямата дъщеря Марина е сценограф, а Кристина е актриса и  асистент по актьорско майсторство в НАТФИЗ. Картината допълват внучката Лора, дъщеря на Марина, и кучката Белла, за която има пирживе има един господар и любим – Марин. Трогателен семейно-професионален момент е връчването на наградите „Аскеер” през 2000-дната година. Марина печели статуетката и я получава от ръцете не на друг, а на баща си Марин Янев, който е миналогодишен лауреат. А на сцената зад тях подсмърча Кристина, тогава член на трупата на Театър „Българска армия”, домакин на Аскер-ите.