Не можех да си представя Ковачевица без Георги Данаилов. Оказа се, че животът безмилостно продължава, и живите нямат избор, освен, ближейки рани, да продължат напред.  Само дето вече нищо, ама нищо не е същото. Но тогава…

Една от най-радостните срещи, от най-веселите, смешни и смислени дни в живота ни бяха снимките в Ковачевица на този епизод от „Умно село“.  Със заглавието-намигване към шедьовъра „За къде пътувате“ на Рангел Вълчанов по сценарий на Георги Данаилов. Дотук с миналото време. Разказът по-долу е в сегашно такова и затова е като филм, чиято лента всеки, който има известно въображение, може да завърти в главата си…

Ковачевица – това село ”отвъд света” е магично място, което има нужда от своите шамани,  за да поддържат те на свой  ред магията му… Та писателят Данаилов е нещо като Главният шаман на селото, известно също така като „българският Холивуд” заради големия брой филми, заснети там. Щяха ли звездите в Ковачевица да  са „големи колкото прасета”, ако самият Рангел Вълчанов не бе ги формулирал така? А той пък щеше ли да роди тази конгениална фраза, ако не беше снимал там шедьовър по сценарий на Георги Данаилов именно там?…

„Качваме се” мислено на трабанта на Стоян Алексиев от филма „За къде пътувате” на Рангел и Жожо (както всички приятели наричат писателя Данаилов) – за мен наистина шедьовър, който съм гледала поне 10 пъти – и се озоваваме в Зоната между живота и изкуството… В тясна кълдъръмена уличка отеква ясно звукът от конски ход, ала няма никого… От каменното корито на селската чешма шумно лочи призракът на гигантско куче с огромно добро сърце. Преди то да спре да бие, е принадлежало на съвсем истински санбернар на име Бари. От огромния пОтон – както се наричат уникалните чардаци на ковачевските къщи, строени от самоуки майстори-дюлгери, и чийто аналог откривам за себе си в тосканската архитектура, проехтява гласът на бай Деньо – митичният човешки обитател на призрачното село. Това е Георги Калоянчев – Калата – виждам го, изпънат по войнишки, с чаша в ръка, извисил се високо над десетките, стотиците овце, внезапно изпълнили празната доскоро калдъръмена уличка, да ги известява тържествено: „Г-да офицери!.. От днес всеки получава една жълтица и до края на лятото да се оправя сам! Защото аз заминавам!…” Ехото от думите се блъска между стените на опразнените къщи и се посипва върху онемялото стадо; безмълвието му напомня вцепенената фигура на Учителя в опустялото от деца училище…

Тишината нарушава странна мелодия, която се носи от друга една къща на друга улица и в друг филм (вече нашият). По улицата минават двама майстори от селото, помъкнали огромна греда, които разговарят на… френски…   Към къщата бодро се носи  автомобилна гума, сама пресича улицата, после си отваря една порта и хлътва в двора. Камерата ни пък е закачена на импровизиран „кран”: саморъчно скован прът, с който балансира операторът, на свой ред покачен върху мощните рамене на режисьора. Чрез този уникален метод, микс от творчески ентусиазъм и недостиг на бюджет, тя воайорски пъпли нагоре по височината на къщата, за да влезе „изненадващо” в случващото се горе. А там, насред огромния чардак, шаманът Жожо се върти в ритуален танц, ревейки с пълен глас припева от филма „Не горюй”, отдавайки колегиална почит на съименника си – грузинецът Георгий Данелия…

Такива едни сюр-реалистични сцени се завъртат в главата ми, когато си спомням годината, в която и ние дадохме своя принос за кинематографския прираст в Ковачевица.

Иначе всичко започна с Бетовен и червено вино, разбира се…

Косьо Косев увековечи магията на Ковачевица в снимки

.