… Да, не ми  е чак забавно някой като ме пита защо след 10-ти ноември не се писах дисидент. “Ми, викам, не ми харесва компанията, извинете.”

– Не е хубава?

– Не е хубава. Като вземе някой да се фасонира, викам: “Айде сега, напразни усилия!…” (смее се).

– Вие бая сте носили на бой…

– Да.

– Групово, организирано, поединично – как ви биеха?

– Поединично, винаги. Нищо, благодаря на родителите си. Родили са ме издръжлива – и физически издръжлива, да чукам на дърво. 

– Направо е невероятно през какви изпитания сте минали включително здравословни…

– Да, много сериозно са се потрудили майка ми и баща ми. Аз, нали знаете, съм зачената под открито небе на едно необичайно сватбено пътешествие из Балкана…

– Простили ли сте на всички онези, които в книгите Ви присъства само с инициали?

– Боже, те дори приятелите се сърдеха, викат: “Много метър си ги минала…” Абе, казвам – аз да не съм Господ тука, и Страшният съд, да раздавам присъди?… (смее се) Всеки си го получава по някакъв начин, няма що да бера гайле.

(... Из главата “За обичаите на прабългарите”, “История на България” от Петър Мутафчиев:

“Когато виждали в средата си някой човек, който особено се отличавал от другите по кадърност и ум, казвали, че повече му приличало да служи на Бога, и поради това го обесвали на някое дърво. Някакъв странен атавизъм е запазил и досега този обичай у нас. Само че, под влияние на варварските си нагони към равенство, които дължим може би на славянската си кръв, смисълът му днес е значително променен. В най-новата си история ние унищожаваме или обричаме на отшелничество ония, които се издигат високо над главите ни, защото не можем да понасяме тяхното превъзходство.”)