– Излиза, че не им е било лесно и на турците с нас…

– Турция е съществувала все на външен дълг; не можела да си събере бакиите. А като се зададе бирникът – те селяните са слагали съгледвачи по шосето – сигнализират – и дим да ги няма съде с овцете в гората…Това с хитреца Андрешко е просто една късна реплика на тая средновековна практика. Изобщо не сме си плащали, един вид… Един немец например по онова време си знае мястото в обществото, знае какво може да си позволи и какво може да очаква. Докато у нас всеки може всичко, той знае всичко и – резултатът до днес е: “Сега аз, ако имах власт, как щях да я оправя тая държава!..”

– Тоест, това тук у нас не е било чист феодализъм…

– Ама какъв феодализъм е имало тука? Турците са въвели три дни ангария годишно. В Австрийската империя тази тежест е била шест дни седмично. Докато тука всеки е правил каквото му скимне. (смее се) И сега – как да има йерархия, как да има ред? А днес защо според вас всички се държат по тоя особен начин?  … Ами, това е традиционният начин. Българинът обича да има хаос. Понася му. Той се оправя с хаоса….

– С романите сте си позволили лукса сама да избирате времето, в което да живеете… Доста от това време прекарахте в служба при султана…

– Да. Какво да ви кажа, интересна е тяхната история. Винаги казвам, че баща ми докато е бил византинист – а е бил наистина от световния елит на византинистите – в момента, в който поради смъртта на професор Ников е трябвало да вземе и неговия курс по българска история, нещо… как да се изразя по-възпитано… не му е било много присърце… Друго си е, когато работиш с материал за една империя: всичкото е мащабно, всичкото е многоцветно, конфликтите са големи, задачите са големи. Нашата повече или по-малко е била една провинциална цивилизация; един превод на Византия…

– По-цветно е онова, така ли, шарено, интересно?…

– Шарено е, шарено е. Не, то просто империя не може да има без концепция. Нали? Дето сега ние викаме: “пропадна българската държавност…” На кое викат “държавност”, не мога да разбера. Май че на държавата викат така. Но каква е била концепцията на нашата държава? Да се закрепи, да се отбрани, ако може да се разшири…Ами то на всяка общност това е концепцията. Тук някак си… цветът го няма. За малко е имало цвят, по-късно в нашата история, но за малко…

– Казвате, че никога повече не сме успели да достигнем висините на нашия 19-ти век?

– Ехе, като си помисля какво е бил деветнайстият век… (подсвирва). Никога няма май да го достигнем.

– Няма ли?

–  Не, няма. Става дума за друг човешки материал… Вижте, през целият 19-ти век върви едно бурно развитие и на мисленето, и на говоренето, и на писането. Този подем е бил възможен именно заради кърджалийското време, то е разбутало пластовете. Първо, защото в това свирепо време не е можело човек да не вземе страна изобщо; да не вземе всички мерки да остане жив. Тоест – имало е будност, инициатива. Междувременно нещата тръгват към децентрализация в самата Османската империя. И всеки регион почва да се грижи за себе си. И като полагаш усилия и като се образоваш, колко бързо върви това развитие! И ето ти – в уж кошмарния  турски период: ами което село е искало, си е направило читалище. По онова време! Което е искало, си е построило църква. Като му трябва път, ще си построи път. Ще си доведе вода в селото отнякъде. Всичко това са го правили хората и никой не им е пречил. Щото и държавата има интерес да бъде уредена. Вижте ни днес – клекнали сме и чакаме някой да ни оправи. Ами кому сме толкова пък мили на душата, че да ни оправя?

– А какво спря това развитие нататък – войните, некадърното управление…?

– Не, не. Ами просто… самоорганизацията. Толкова ни е силата. И говорим за гражданско общество. Дотук не сме му видели и кълна на гражданското общество. Това, че ходиш да гласуваш в определен ден…

– Искате да кажете, че този разцвет на мисълта и икономиката след Освобождението е стихиен?

– Абе, не е стихиен, но е много зависим от всички обстоятелства

– Защо не е продължил?

– Ами защото… това го казваха и други хора от източния лагер, мои колеги, маджари, чехи. Абе, викат, където е минал социализмът, трева не никне. Трябва да минат поколения; тези хора, които бяха готови да живеят мизерно, но без усилия и без риск – тия хора трябва да се махнат веднъж, и това е! Две-три поколения трябва да минат!

…