Уви,  малко късно се запознах с Вера Мутафчиева, за да изпитам върху себе си повечко от чепатия характер, с който била прочута… „казват…” – би довършила тя моето изречение, издухвайки неподражаемо дима от цигарата… Много смешно натъртваше в края на някоя теза, която не й допадаше особено, това свое иронично-енигматично: „казват…” („Цигарите били вредни… казват..”.)

Казвали са, наистина,  във времето, какво ли не по неин адрес – и заслужено може би. Но също и когато животът й е бил низ от битки със сили, опитващи да я посекат.  То не се прощава лесно по нашите географски ширини, когато някому са изсипани и ерудиция, и интелект, че и характер, и талант ведно. Малко преди да почине пък извадиха досието й в списък от бивши и настоящи шефове на агенции, които са сътрудничили на ДС.  Моето скромно мнение: макар нееднопосочна, твърде висококаратна е нейната личност, за да я подвеждат под един знаменател с посредствени служащи на злото или обикновени страхливци…

Преди да разгърна въображаемата папка по „случая Вера”, съдържаща необикновените факти от живота на една необикновена личност,  отварям файла на спомена, датиращ от 2007-ма…

 Така ще я запомня: обвита с цигарен дим и с неизменната чаша гроздова пред себе си; на неизменния стол в неизменната кухничка – без салата или мезе. Натюр.

И още: сипкавият глас на много „древен” тютюнджия;  френското „р”; дяволитото огънче в очите… Изключително непринудена, ала излъчваща респект… Това е тя, „ведрият темерут”, подсмихваща се загадъчно пред мен, дяволски артистична в статиката на старостта; уж неглиже, а по женски суетна – Вера Мутафчиева – най-авторитетният ни учен-османист, със самобитни до екстравагантност концепции за българското минало; автор на безкрайно увлекателна историческа проза, омешала Изтока и Запада във фантастична магма от достоверност и фантазия… Личност много противоречива, много обсъждана… Никога – банална…

„Тц! Не ща! Не ща да ме снимат…” – Защо? – питах вече за 10-ти път и без особена надежда, тъй като е известно, че тя пред камера не застава. „Щото ще ме излъчат като умра!…” – Това толкова ли е лошо?… – „Ще изплаша моите хора… Тъкмо са ме погребали, и изведнъж им се явявам жива по телевизията, сякаш от оня свят… Ще ги стресна…”

Както и да е – в последните години сякаш се беше наситила да живее; спокойно очакваше смъртта, с която бе общувала през целия си живот, поради разни нейни тежки диагнози…  Даже негодуваше, че тя се бави… Макар силно да обичаше семейството, на което бе служила цял живот, бързаше да си отиде преди тях, за да не се случи отново някой от тях да я изпревари… А най-силно от всичко явно я е теглило синьото на Егея. И затова и прахът й бе разпръснат във водите на Егейско море, под нос Сунион, описан от самата нея като „създаден за олтар на безкрая”…

А може би е бързала да отиде при любимия си Джем султан – османският принц, чиято романтична и трагична история, описана в една от белетристичните й перли – „Случаят Джем”  – не я напуска до последния й час.  Малко преди да издъхне, Вера помолила свои близки да оставят на гроба на Джем неин пръстен с тюркоаз. Казала, че никога не е имала късмет с мъжете в живота си; че само Джем й донесъл радост и късмет, затова нека сега я чака да отиде при него…

Наливам  си сега в нейна памет една гроздова. Вземам я без мезе. Натюр…

Нос Сунион (Сунио) – крайната южна точка на Атическия полуостров, откъдето прахът на Вера Мутафчиева е разпръснат по нейна воля в Егейско море