Родовата сага

на Вера Мутафчиева е нещо като историчен концентрат на българската самоличност и идентичност; тя е населена с безкрайно интересните биографии на елитните й предци – българи от най-добрата порода, населявали нашите земи. Прабаби и лели, дядовци, чичовци, братовчеди и родители, са неизменно част от социалния каймак, трудолюбив, родолюбив и предприемчив: бил той етрополски, врачански, габровски, или русенски. Сред тях има комитетски люде, хекими (лечители), възрожденци, изобретатели, учители, адвокати, мечтатели-идеалисти; сериозни учени с дипломи от европейски университети. Описани са в неподражаем стил в мемоарната й поредица „Бивалици”, както и в „Семейна сага”, и без задължителната българска трагика. „Не стига, че го живеем този живот, ами трябвало било и да го вземаме насериозно!” възкликва авторката и добавя: „… Хумор, ирония, сарказъм – чрез тях се разплащаме за едно битие, което не сме си избирали, но тъй и тъй трябва да изтърпим...” Из страниците се разхождат невероятни персонажи от семейния „клан” – по майчина линия например неин предтеча е д-р Христо Йорданов, първият български инженер-химик; а какво да кажем за сина му Асен – летец-изпитател от зората на въздухоплаването; изобретател на патенти за американското самолетостроене и авиокаскадьор в Холивуд през 20-те години на миналия век!

Жените в семейството са специални: жени със собствен почерк върху още белия лист на вчера освободеното българско общество. Самата Вера е пряка потомка на първородната дъщеря на Йордановия клон – Кета (Параскева). Умна и красива, ученичка в училище „Майка”, основано от княгиня Мария-Луиза – нещо като  институт за гимназиални учителки по домакинство, Кета завършва с тема на дипломната си работа: „дамски гащи”… „Не смейте се!” – иронизира в биографията внучката й – „нека вземем под внимание, че до нейно време българката не употребявала. Очевидно се налагало да ги внедри училището „Майка”. Възпитаничките му се състезавали в изработване на концепция или модел под чуждо влияние…. Да, да – не смейте се! – оттогава са изтекли едва сто години…”

Бракът на Кета със Захари Трифонов (Дръндаров) сродява Павел Йорданов с търновската фамилия на известния тогава майстор железар Василий. Сред неговите деца, красиви, будни и свободолюбиви, е дъщерята Мариола (Мола) — куриер на кореспонденция и бунтовна емигрантска преса към Букурещ. Пренасяла ги в своя  малакоф – смешна малка подплънка откъм женския задник, диктувана от мъжкия вкус към заоблените форми. „По фотографиите личи, че малакофите на Мола били амбициозни, та биха побрали цял тираж” (по Мутафчиева). Децата на Захари и Кета са  все с университетски дипломи, една от които е получена в Рим. Реализират се в различни области, а на историята се посвещава Надежда — майката на Вера Мутафчиева.

Мъжката линия в бащиното родословие започва с Милчо Мутафчията от Боженци. В многолюдното му семейство се ражда и Стоян, останал известен с прякора „Комитата“. Като избухнало Априлското въстание, Стоян Мутафчиев се сдобил с четническа униформа, въоръжил се надлежно и се фотографирал в геройски каяфет, след което кукнал да чака Ботевата чета на гюргевската скеля. От учебниците знаем, че Ботев променил разписанието си – иронизира почти кощунствено внучка му Вера – „тъй Стоян пропуснал шанса да се запише в историята, ала пък останал жив; повод да чувствам лична благодарност към войводата, загдето сменил маршрута – иначе щеше да ме няма на белия свят…”

Стоян се събрал с Дона Дрянкова – серт българка, надвишаваща мъжа си „по ръст и  по свирепост”. Ала обръгналия хъш и опълченец, притежаващ всички качества, върхови по онова време за един ерген, нямал чувство за малоценност при съчетаването си с нея. „Прочее”, пише Вера Мутафчиева, „ако трябва да резюмираме анализа на двата образа, създатели на Петър Мутафчиев, обобщението е: събрали се темерут и фурия...”

Бащата на Вера се ражда на 4 юли 1883 г. в с. Боженци, а до нейната поява на бял свят минават 44 години, през които студентът от Историко-философския факултет на СУ Петър Мутафчиев се превръща в един от основоположниците на българската средновековна археология и водещо име в световната византология. Встъпвайки в брак с красивата, влюбена в него студентка по история Надя Трифонова, професорът поставя условие: „искам да научиш децата ни на работа!“ Надя изпълнява даденото обещание спрямо децата им Вера и Боян. „Професоршата”  не разрешавала да се четат български книги с мотива: ”Четенето не е работа”… (именитият проф. Мутафчиев разполага с един единствен чифт обувки за зима и за лято, затова пък влага оскъдните си финанси до стотинка за частни уроци на децата си по чужди езици и музика). Единствено разрешени са романите на чужд език, защото това е усилие и познание. Така първите си български книги Вера прочита едва в гимназията. Следва живот като сюжет на билдунгсроман – превратности, черни дупки, преодолявания… На фона на материална нищета, бомбардировки, евакуация, осиротяване (баща й умира от рак, когато Вера е на 14), посрещане на Червената армия,  и завръщане в конски вагон от строежа на линията Перник-Волуяк, Вера Мутафчиева усвоява френски и немски; пробва се сама в италианския и английския, а в училище – зубри старогръцки и латински. След 9-ти септември 1944 Мутафчиев, ученият с безценен принос в опознаване историята на средновековна България и Византия, е заклеймен като великобългарски шовинист и забранен. Дъщерята на „врага” не може и да мечтае за любимите си архитектура, биология или физика – записва задочно история и се бори за оцеляването на семейството, чиято глава е станала. После търси бягство от реалността в Ориенталския отдел на Народната библиотека. Изолацията и враждебността спрямо нея се засилват след бягството на брат й Боян във Франция. Като в скалъпен сериал в живота й се появяват: брак и бърз развод посред бременност с близнаци; самотно майчинство; втори брак и развод; непрестанни привиквания в милицията; загуба на дете; тежки заболявания включително рядко срещана кожна болест, с която лекарите й обявили, че ще живее …не повече от шест месеца… Оцелява след всичко; и макар един от любимите й лафове да бе: “не е хубаво човек да прекалява с живеенето“; тя прекали, доколкото можа, за да дочака от „сеира на живота” да получи и онова,  което сама предизвика. Шокира научната общност, в чиито тесни рамки е лесно уязвима, измъквайки под носа й с шеметен скок в белетристиката. Така насред повече от 80 научни статии по османска и българска история и 6 сериозни монографии, Вера Мутафчиева успява да издаде и над 30 заглавия художествена литература и да разшири неимоверно читателската си аудитория като автор на “Книга за Софроний”, “Случаят Джем”, “Летопис на смутното време”, “Аз, Анна Комнина”, “Предречено от Пагане”, издадени в многобройни тиражи и преведени на десетки езици.  На 5 юли 2004 г. е избрана за академик от събранието на академиците на Българската академия на науките (БАН). „Животът така хубаво опича човека с годините, че го превръща в кирпич”, обобщава в края на дните си филма на своя живот Вера Мутафчиева. На 9-ти  юни 2009-та най-после затваря очи, за да отдъхне от земното си битие…  Не виждам нейни наследници в момента, макар да вярвам, че един ден такива ще се появят! Загубата е непрежалима! – казва в словото си за нея поетът и приятелят Ани Илков.

ДУМИ НА ВЕРА

“Животът е крайпътен разбойник. Той отначало ти предлага да избираш между кесията и живота. Е, ти хвърляш кесията си в прахта в желание да спасиш гол живот. Но – не-е-е-е! След това животът ти ограбва дрехите, оставяйки те да се тресеш гол и посрамен под горещото слънце. Сетне, за да не отнесеш дори трошица от човешкото си достойнство, същият живот те ебава с висок смях и по възможност публично. И тъкмо си решил, че висшата гавра над теб е свършена, че ще можеш да побегнеш в шубраките и там да се наревеш, и да се порадваш на сетните вече омърляни дни от животинското си съществуване, тогаз животът изтегля един тъп нож и захваща да коли най-болезнено. Това е заключението ми подир дълги наблюдения. Но не мислете, че упреквам живота за всичко описано. Не. Защото, ако не би било така, човек щеше да жали за края на живота си, щеше да му е безкрайно тъжно, че си отива. А нещата са подредени мъдро: след всичко преживяно и загубено, ние започваме да желаем смъртта си…”