– Но не би искал да се промениш?

– Не, предпочитам да съм си същият… в мълчанието си…

– Все пак – ако ти е писано да изживееш живота си отново, не би ли го поочистил от някои компромиси, да речем…

– О, разбира се, че съм правил компромиси. И то много компромиси. Ето, наскоро направих пак един компромис, за който много съжалявам, но той беше може би неизбежен, поради обстоятелствата. Какво да направя, човек не може да тръгне срещу съдбата си. А понякога трябва нещо да те хлопне по главата, за да разбереш, че си направил компромис. Та слава Богу, че идва време, когато да ги отчитаме, тези компромиси. Иначе не бихме могли да вървим наникъде..

– Имаш ли приятели?

– Почти не. Аз не ги и търся… Невъзможно е онзи, който се занимава с изкуство, непрекъснато да живее сред хората. Трябва да има време да остане сам пред платното си, да има време, да пипне цветовете, с които ще рисува. А самотата му е необходима. Да, длъжен си по принцип да живееш сред хора. Но такава е нашата съдба, не можем винаги да бъдем с тях. Да, това ги измъчва, горките. И мен си ме измъчва, но какво да направя? Такъв съм.

– Какво друго ти липсва?

– Младостта. Макар че тогава се налагаше гардът да бъде поприведен…

– В какво вярваш?

– В Бог. В Създателя. Разчитам на мъртвата си майка, която непременно отнякъде ще протегне ръка към мен, в труден момент…

– Какво от видяното и преживяното успя да предадеш на децата си?

– Че театърът не е безкраен празник. Понякога трябва да се залепиш до стената, за да мине злото… Малко зловещо. Като в живота. 

–  За целия си творчески живот съм си казал само три пъти “Браво Науме!”

– Кога беше това?

– Не си спомням!…

„Е, браво, Науме!” – ала това не го казвам аз. Това е Гласът от Лентата – не онази, пазеща спомените на младия Крап,  а тази, въртяща се неспирно в главата на Наум, записваща целия му живот…

… Лентата се върти. Джаз – Сачмо, или пък Касандра Уилсън… И внезапно отново прозвучава безмилостно Гласът:

“Стига! Не можеш вечно да се криеш в своята самота и в своя джаз! Все някога трябва да си дадеш сметка за онова, което често причиняваш на околните. За черните дупки, от които трябва да те вадят; за това, че пренасяш настренията си в къщи… Понякога си направо зъл, държиш се ужасно с най-близките си. Нещо все те мъчи, а ти не им даваш възможност да те разберат. Защо? Колко дни трае рекордът ти по мълчание? Какво са виновни близките ти за твоите провали?…” 

Ами сега? Кога е правен този “запис”? -, питам Наум…„Той непрекъснато се обновява”, отговаря ми с въздишка…„Гледам да го превъртя, но не винаги успявам и няма как – трябва да го чуя отново и отново… Дълго се борих с хаоса в себе си; дълго се мъчих да поставя някакъв ред – било в личния си живот, било в живота си в изкуството. Накрая се предадох. Отказах се… Добре де, знам, че, меко казано, не съм съвършен. Но какво да направя – такъв съм си..”, примирено- извинително се усмихва, уж свалил клоунската маска. А аз си мисля: с тази избръсната будистка глава, с този гротесков нос и с тази печал в очите – без всякакъв грим дори, сякаш се е слял с образа на стария клоун, затворен в клетка и изслушващ Записа на своя живот…

„…Ела да отидем на сцената, искам да ти покажа нещо…”

Но там сега няма никой, съвсем празна е – казвам му при вида на зейналата черна дупка. “Тъкмо. Ето, погледни я – това е тя, сцената, утробата на театъра. Виж я колко е страшна, когато е празна и тъмна – като зинала паст… А когато е пълна… Тогава пък е тъмно долу, в салона…”

Вече знам какво ще ми каже. Мога да го изговоря в един глас с него – това е онази ключова реплика на Крап от “Последният запис”, която е ключова за Наум: “С целия този мрак край себе си се чувствам по-малко самотен…”