– Да, наистина, това е първото писмо, което му писах… Няколко пъти гледах неговия “Хамлет” в кино “Република”(сега Театър на Българската армия, б.авт), той беше и режисьор на филма. Изключително присъствие, изключително владеене на пластиката, абе въобще на всички средства. В отговор сър Лоурънс Оливие ми написа едно кратко писмо и ми изпрати свой автограф. Бях много поласкан. След това имах нахалството да пиша още едно писмо, да поискам снимки от всички негови шекспирови роли и той, представете си,  ми изпрати…. Да, тези писма се родиха заедно с желанието ми да уча театър. Кандидатствах във ВИТИЗ и – естествено – не ме приеха. Г-н Баталов, баща на Росица Баталова, беше секретар във ВИТИЗ тогава, и ми даде да прочета характеристиката, която бяха пратили – вероятно от комсомола или пък от министерството… не помня вече. Прочетох с ужас, че моите родители били много богати хора, много заможни хора – богаташи от буржоазно семейство, с много пари съм разполагал и прочее, аз съм си бил просто едно буржоазно дете. Колко богати могат да бъдат един актьор по това време и един чиновник, какъвто беше баща ми?…

– Но ти си си имал школа в къщи, а освен това, като те гледам, се питам нужно ли е било въобще някой да те „пипа”?…

– О, не, друго е да имаш възможност да се докоснеш по този начин до театъра, в академия; да има някой да те научи как да се държиш на сцената, как да вървиш, да се движиш по сцената…. После пък почнах да мечтая да замина да уча някъде актьорско майсторство в някоя световна школа!… Но скоро разбрах, че всякаква надежда за заминаване е напразна, и аз взех, че написах писмо  до директора на Théâtre national populaire във Франция, Жан Вилар…

– Писал си лично и на Жан Вилар?… Откъде знаеше за него?

– Неговият театър гостува тук и аз го гледах „на живо”… От него също получих отговор. Даже пишеше, че ще поеме моите разноски гратис да уча при него – „gracieusement” – така беше изразът… Отидох при председателя на Съюза на артистите да поискам да ме изпратят в края на краищата някъде… И бай Петър ми каза: “Спокойно, Наумчо, ще те изпратим. Ето, в Съветския съюз ще те изпратим!…”

Така и не ме изпратиха… В Съветския съюз дори…Ха-ха!…

– Мисля си колко дълъг е този твой творчески живот! А  извън сцената…? Доволен ли си  в крайна сметка поне малко от това, как живя?…

–Когато работихме над “Последния запис”, с режисьора Крикор Азарян стигнахме до откритие… Че човешкият живот се състои от мигове – мигове на щастие, на изключителна радост; и мигове на отчаяние, на безпределна скръб…  Макар с различна сила, животът тече ту по Бекетовски абсурден, ту по Шекспир – някак неподредим; друг път  по Чеховски тъжен, но той винаги се състои от едни и същи мигове, които те запращат ту на дъното, ту на върха… Да, животът е низ от мигове и всеки миг е различен. Различно е това, което ти предстои, то е непредсказуемо. И в тези странни мигновения е богатството на живота. В различието е богатството на тези неподредени мигове..

– Какво помниш от миговете на детството?

– Стара Загора е особен град. С едни такива прави улици… Улицата от гарата стъпва на Аязмото. Като се спуснехме от върха на Аязмото с шейна, слизахме чак до гарата. Това са 3-4 км. Аз даже бях тогава летящата шейна. Беше чудесно. Вече къщата я няма… Нашият дом беше нещо като Авраамов дом. Народният театър не можеше да дойде в Стара Загора и да не гостува вкъщи. Е, може би не в целия си състав… но аз помня Иван Димов, който ми каза “Наумчо, Наумчо, ей, ти ще станеш артист!….  Бил съм съвсем малък тогава. Кръстьо Сарафов, Константин Кисимов – всички бяха близки на семейството ми. Обичаха да идват у нас; татко правеше много хубаво червено винце… Впрочем, нали знаеш, че аз съм роден в театъра. Д-р Ханчев, бащата на Веселин Ханчев, имаше частна клиника в Стара Загора. И той е изродил майка ми, Мара Шопова, и това е станало в театъра…

– Ама наистина ли, или това е легенда някаква?

– Ами поне така са ми разказвали на мен, аз, разбираш, няма как да проверя, нито да си спомня!… И даже е имало случай, когато в една пиеса майка ми е трябвало да излезе с кукла бебе на сцената, а тя направо си е излязла с мен. И е обърнала гръб към публиката, за да си извади гърдата, за да ме нахрани. И на мен ми се вижда много невероятно, но всички казват, че е истина. Вуйчо ми се казваше Данчо Делчев, неговата съпруга беше също актриса – Донка Делчева. Баща ми беше и директор на театъра към читалището преди да стане държавен. Абе изобщо –  свърталище на артисти..

– Ала миговете се менят, както ти казваш, и сега роденият на сцената пътува към нея с автобус от „Младост” и със слушалки на ушите…

– И слава Богу, че се менят миговете!… Ала – да, не ми е много приятно да се разхождам из Младост-4…. Но нищо де, за момент  ти е тъжно, след малко срещаш някой човек, който те посрещне с усмивка. Подаде ти ръка, каже ти приятна дума… Това са хубави неща, хубави мигове. А понякога се случва така да те блъсне някой. В тези ковчези – автобусите – това ме кара да опитвам да се изолирам, да мине, да мине по-бързо този миг до стъпването в театъра…

– Какво чуваш в слушалките, какво се върти в момента на Лентата?

– Сега съм на вълна Касандра Уилсън, страхотна черна певица, страхотен джаз…

– Ти си доста интровертен, вероятно не си никак лесен за околните?…

– Да, знам… И на мен не ми харесва… не ми харесва въобще как живея – малко хаотично… малко неподредено… И затова често попадам в някакви…

– … дупки…

– Да, дупки, настроения, които понякога отблъскват дори мен самия…