Прилича на будистки монах… И на… Наум Шопов, разбира се!… Освен това рядко се среща човек, на когото името толкова да му отива. Вечно търси спасение навътре в себе си; в тишината; в самотата; в изключително стеснения кръг от приятели; в нямото взиране в лицата на близките, вече примирени с неговото мълчание… “Животът е така устроен, че човек го живее в самота. И е длъжен да избяга в нея, ако обича себе си…” – сподели ли го, или го каза на ум,  На- ум  Шопов?…

Пловдив, 1957.г.

Уважаеми г-н Оливие, сър Лоурънс!

Гледах неотдавна вашия “Хамлет”, който прожектираха и у нас, в България. Останах поразен от вашето присъствие на екрана и от силата на вашето актьорско майсторство… Такава артистична мощ сетивата ми усещат за първи път… и даже се осмелих тайничко да помечтая, какво ли би било, ако можех по някакъв начин да се докосна по-отблизо до вашата актьорска школа… Аз също съм актьор, но твърде малък, за да мога да се съизмеря с вашия талант. Бих бил неизказано щастлив от един ваш автограф; той ще ми даде илюзията, че поне мъничко съм се приближил до вас…

Искрено ваш:
Наум Шопов, актьор от България”

“Лондон,“Ъгълът на поетите” в Уестминстърско абатство, февруари 2000 г.

Уважаеми мистър Шопов,

Въпреки всякакви приказки за моя лош характер, високомерие и надутост, няма да отречете, че още навремето откликнах на молбата ви и чрез секретарката си ви изпратих снимки с автограф, придружени от благодарности. Даже искрено съжалявам, че приживе не успяхме да се срещнем…Днес, когато вече съм заселник в един “по-добър свят” (глуповат, но удобен евфемизъм) или по-точно: имам честта да лежа в “Ъгъла на поетите” в Уестминстър Аби, в компанията на Гарик и Хенри Ървинг; та: днес притежавам значително повече свободно време и направо се чувствам задължен да откликна на несекващото през годините ваше преклонение пред моята персона. То не дава мира на духа ми, но така пък го поддържа бодър и ето, че се чувствам готов и любопитен да продължим по този малко странен, но не – невъзможен начин, една задочна “кореспонденция”. Впрочем много колеги от отвъдното общуват по този начин със земните хора, достатъчно е само да бъдат призовани от тяхната любов. В края на краищата не става дума за нищо повече от кръстосване на енергии във Вселената – впрочем съвсем нормално за началото на 21 век…  И така, драги г-н Шопов, ако не възразявате, да поговорим за…”

Така би могло да изглежда началото на един роман, издържан в епистоларния жанр, за несъстоялата се приживе среща между два “сър”-а на театралната сцена… Но за съжаление, оставам дотук с “романа”, а реалността ме дърпа при живия Наум Шопов, наистина написал някога  горното писмо, наистина обсебен  навремето от кумира си сър Лоурънс Оливие – галеникът на британската сцена, обсипан с кралски почести. Нашият сър е  обсипан единствено с признанието на публиката. Сър Наум е изроден на сцената на старозагорския театър (майка му играла до последния миг), но е пощипван по бузата от самия Кръстьо Сарафов и от Константин Кисимов. Сър Наум с неистовата пластика на Крап ( една от убийствените му роли в Бекетовата “Последният запис”; какво лице трябва да имаш, за да изиграеш това!) и с десетките лица на своите герои: Хамлет, Гаев, Робеспиер, Базилио, Сапуна, Лир, Турбин, Чебутикин, Лука – всяко от тях пише историята на българския театър. Бихме могли да добавим – Наум Шопов, отдавна на пенсионерска бройка в Народния театър; Наум Шопов – последният засега  на нашата сцена Фирс от „Вишнева градина”, с която Коко Азарян затваря кръга на един Чехов-триптих… Наум  Шопов, нахлузил слушалките на уокмена, в които дрезгавият глас на Касандра Уилсън се състезава с воя на бездомните псета от “Младост 4”… Това последното няма да влезе в романа. Просто Наум няма да го “разкаже” на Лоурънс Оливие. Не е такъв човек…