София, театър „Българска армия”

И слава Богу, казвам си, че е така – след всички житейски перипетии и служби – из панаирните палати, в тухларни, железарски магазини и в завод „Пeтър Ченгелов” като капак… Слава Богу, че той намери театъра и театърът го намери, мисля си, като гледам Коко на сцената, нахлузил атлазения азиатски халат и тюбетейката, за да влезе в ролята на търговеца Ал Бу Касим, записал през далечния 11-ти век впечатленията си от театрално представление в Кантон, Китай:  

“Голям салон, препълнен с хора; седнали на столове, гледат в една посока; там на един подиум 15-тина души в пъстри костюми и боядисани маски яздят, но нямат коне… Дуелират се,  но нямат мечове. Умират, а не са мъртви. Играят като деца, а не са деца; държат се като луди, но не са луди… На какво прилича това?…”

И гръмва нестройна музика – покачен на файтон, през сцената преминава опърпаният оркестър от радичковия „Опит за летене”. „Това тук е простолюдие, г-н капитан”, провиква се даскал Киро (Атанас Атанасов), „…то е създадено да работи с мускули. Обаче понякога въображението му работи – нали г-н Азарян!?.. – А-ха – кимат потвърждаващо и останалите селяни: Илийко (Стефан Вълдобрев), Петлето (Камен Донев) и Матей Нищото (Иван Радоев)… „Щото въображението е единствената му привилегия… ала то е и бедата му , щото мигар един разумен и интелигентен човек ще седне да разселва тук някакви си облаци по Балканите…”

Кръгът на сцената прави пълен оборот и ето го отново файтонът, натоварен с цяла менажерия пъстроцветни персонажи: тук е  самият бай Йордан Радичков; тук са овързаният в бинтове бай Димитър от „Буре барут” – Васо Михайлов; странната птица Мариус приседнал с осанката на Сара Бернар с томче на А.Платонов в ръка; Самоубиецът на Ердман в червена съветска рубашка – Тодор Колев;  Крап-Наум Шопов с убийствената пластика на Бекетовия герой…  А ето и една кралица на сцената – Славка Славова; тук в ролята на слугата Фирс от „Вишнева градина” – неистов персонаж, огрял залеза на живота й… Ето го и самият Коко, надвесен над бездната на разтворилата се сцена, която поглъща – пророчески сякаш! – спускащата се под земята Катя Паскалева:  „Кате, стой! Къде отиваш?Няма ли да ми кажеш – кой съм аз?!..”

„Чакай!..” възпира го с жест клоунът Крап с тебеширеното лице; „…най-напред ни кажи, коя е твоята тайна?..”

– Моята тайна?  Моята тайна е моето бягство в другата реалност… тя е моето спасение. Улавям се как  езикът ми, маниерите ми, проблемите, се променят – чрез текстовете на Шекспир, на Чехов, на големите… Когато поставям техните текстове, това някак ме очовечава…

Кой съм аз

В моето детство във Филибето; в една уличка мужду Житния пазар и Марица, покрай баня „Тракия” в едно малко като кутийка дюкянче имаше една обущарница. Там работеше от сутрин до вечер бай Таквор – много кротък, хрисим и трудолюбив човек. Поправяше обувките на цялата махала. На арменци, турци, цигани, гърци и българи. Този човек имаше навика, всяка вечер, щом се стъмни и затвори дюкянчето, да отиде в кръчмата на бай Димитър Топала. Имаше си една масичка, сядаше сам, изпиваше три ракии, след което плащаше и ставаше. И преди да поеме в тъмното към дома, изричаше прословутите си думи: „Кой съм аз!?”… Беше нещо като вик, като вопъл…  Та той беше станал смешен – глей го тоя бай Таквор, казвахме си, цял ден бачка кротко, а като изпие три ракии и се изцепи – кой съм аз; демек – кои сте вие, дето спите, и я ме вижте кой съм аз, дето трябва да ви оправям обущата…. Ние, децата, го причаквахме зад храстите и към 12.00, като затваряха кръчмата – айде, пайдос! – и той си тръгнеше, полюшквайки се леко в нощта, щом извикваше: „Кой съм аз?”, ние хорово му отвръщахме: „гошкагар!”…  Гошкагар означава обущар… обаче нали, на арменски звучи … по-така!…

Не знам защо, когато години по-късно се сетих за това, се  почувствах виновен… Може би този човек изобщо нищо не ни е казвал,  а може би е питал – не нас, спящите – а този, който не спи и който всичко вижда и чува;  просто човекът е питал: „Кой съм аз..?”

Разказах ви тази история, защото изведнъж си дадох сметка, че много пъти ми се искало и аз да тръгна, и аз да питам кой съм аз…Дадох сметка, че, слава Богу, че се занимавам с театър; имога да го правя, без това да изглежда налудничаво, без да дразни съседите и без да ме сметнат за луд….

„Искаш ли да ти кажа кой си ти” – провиква се от подземието Катя Паскалева – „Ти си….Коко!…

– Като се каже Коко в съсловието, това е категория. А иначе носите достолепно и толкова характерно арменско име…

Аз нося името на дядо си, той се е казвал Крикор; когато съм се родил, той беше вече умрял. В началото не харесвах името си, има толкова много красиви арменски имена. Много обичах името Варужан. Има такъв поет. Рафи – има такъв писател. Крикор… особено пък българите за по-лесно казват „Киркор” и това ми звучеше така, накак… хептен гротескно. Докато един ден прочетох разказ на Сароян, в който се споменава, че у тях във Фрезно имало икона на суб Крикор, на св. Крикор. Суб Крикор всъщност е човекът, който е въвел християнството в Армения. И Армения е първата държава, която признава и приема християнството, това е в 301 година, знаете ли това?…..

В арменският език съществува изразът: „Цават арнем”. Буквално това означава: „Болката да ти взема”. „Цават арнем”, или: болката да ти взема,  е арменският начин да кажеш на някого, колко го обичаш…

Цават арнем, Коко!…