… Ще се върнем в тази къща и на този чардак след няколко години, за да заснемем паметен рожден ден на Атанас Кръстев и да направим филма „Чорбаджи Начо на Стария град”; и ще се приберем обратно с поредната свръхдоза „джумбуш” – въпреки болестите, старостта, въпреки болезнената липса на най-младия приятел – Жоро Слона, и макар и домакинът, и Митьо Киров вече да бяха получили „телеграми”… Така Начо наричаше инфарктчетата, инсултчетата и от този род пратени „от горе” предупредителни депеши… Но тогава, в 1999, седяхме на здрачаване на чардака на начовата къща с великолепен изглед към Пловдив и Коко ни споделяше:

 Ето там, виждате ли, е турската джамия, по-натам пък е протестантската църква. Тук от чардака се вижда и камбанарията на православната църква „Св. Богородица”, отдолу е арменската черква, също апостолическа, а ей там зад джендема, зад Джамбаз тепе е католическата… Това смесване на вери, култури, нрави, винаги съм приемал като най-хубавото нещо в нашия живот. Въобще това е част от чудото, от видимата страна на чудото, на което поетично казваме живот. Да, разбира се, аз съм част от това. Част от този космополитизъм, част от това съжителство на другости… Ей тука в тая зона, тука съм се родил съвсем наблизо… И имам чувството, че като вляза тук,  се връщам в себе си. Тук има, винаги съм казвал, едно особено енергийно поле…

Пловдив, по същото време, Сахат тепе

… А там долу, където сега са зелените площи, беше Житният пазар. Като идваше цирк в Пловдив, там опъваха палатки и изведнъж се появяваха едрогърдести боядисани жени и мургави мъже с татуировки и мускули, и замирисваше на животински тор.. много възбуждаща миризма… Та там имаше една пейка; много обичах да лягам на тази пейка и да гледам небето. И така – легна по гръб, вгледам се в облаците, замрежа очи и започваше някаква медитация: постепенно облаците приемаха разни образи, митологични същества, войни, римски колесници, сражения, абе цяла одисея. Аз това го бях вече преживял на тавана на нашата къща в стария град, обаче като боядисаха тавана и изчезнаха всичките пукнатини, някак си екранът вече не раждаше тези образи. Спомням си, че след години вече, когато отново в Пловдив прочетох и след това поставих „Лодка в гората” на Хайтов, героят прави същото нещо – тя затова и пиесата се казва ”Лодка в гората” –  ляга той на една полянка, наблюдава небето, движещите се облаци и си представя… Казах си: ама това съм аз.!.. И  в сетивната ми памет много добре е останало едно усещане, че съм бил със сандали; десният ми сандал отдолу беше пробит и имаше дупка. И докато лежах така и медитирах, и с въображението си бях някъде при Хектор, при Аякс, Ахил и Одисей, в същото време вятърът леко ми гъделичкаше пръстите през дупката на сандала. Абе, човек, ти там си отишъл на майната си горе, а долу си виж сандала, дупката… и палавото вятърче, което ти гъделичка пръстите. Та съм стигнал до извода, че винаги е така в живота: винаги високото върви с ниското…

– С това въображение някак съвсем естествено ми се струва, че сте отишъл в театъра…

Мен не ме привличаше театъра. Това, което съм искал – така, нали, всички деца мечтаят нещо да станат – сега срам ме е да призная, но: да стана поет, писател, може би защото в групата, приятелите от кръга ми, имаше една много артистична фигура, Ара, който знаеше френски, роден е във Франция, и, той ни въведе в света на френската поезия. На Верлен, Рембо, Маларме.. . Покрай него и ние пишехме стихове… Аз, така, намерих скоро 1-2 стихотворения от едно време, беше ми просто неудобно да ги чета…. После по едно време си казах – не, трябва да стана адвокат!…  Тая муха пък ми пусна Достоевски,; нали при него винаги някаква кауза, справедливост, престъпление, нака ание… С театър… по-късно, да много по късно…