Пловдив, старият град, къщата на Начо

… И ето ги – в достолепната къща на Начо Културата (Атанас Кръстев) – трима „класици” на Стария Пловдив – Начо, Георги Божилов-Слона и Митьо Киров, подредени в незабравима фреска с кехлибарени оттенъци, придадени от фона – топлооранжевото на живописната стена и кафеникавозлатистото на чашите с уиски.

„Коко, хайде добре си дошъл бе! Наздраве! – Чакай бе, още не сме почнали…. Няма бе, ний само малко за блясък в окото…”

Колко пъти вадих и предоставях този кадър?… Всъщност знам;  наложи се – уви – да го вадя на три пъти; когато изпращахме към отвъдното – най-напред Жоро Слона (Георги Божилов), после Начо, а накрая и Митьо Киров (Димитър Киров – ДиКиро)… Не мога да ги възприема по никой друг начин, освен като живи – за мен те са си там, тримата „алафранги”, приседнали на бара в Начовата къща, самите те – големи, а някак почтително разположени срещу Коко; той разказва своите комични истории, на които те нямат насита… Смях, кръстосани реплики; усещането за някакви особени вибрации на духа; за струпване на класа, на талант; за обмен на духовност, подхранвана от общите биографии на хора, живели в интересни времена…

– Коко,  помниш ли, когато направихте Хайдути?- Кажи, кажи за „Хайдути”!..

 За тази постановка с художника Светослав Генев бяхме намислили да има истински водопад. 8 м широк и 4 м висок – истинска вода падаше…. Най-съкровеният спомен за мен от онова време е, че Златю Бояджиев идваше на репетициите. Сядаше на първия ред, винаги с бастуна. Та така – значи турският паша в спектакъла един такъв, модерен…  И иска, така, в диалог да влезе  с хайдутите… И беше поканил в конака си Чавдар войвода.  Първо Адама (Тодор Колев) играеше пашата, обаче актьорите не го бръснеха за нищо него- Адама: турски паша, глупости, никакъв авторитет… И се наложи да го сменя и той много ми се обиди. Тогава аз сложих на тая  роля Милен Пенев, току-що играл Ботев. Той научи текста и влезе бързо, че като започна да ги командори и това заслужили артисти, народни, разни там от по-старите, които играеха турци, антуража около него, оглупяха. „Кой е тоя бе?!”, а той се държеше досущ като Ботев на кораба Радецки… ( луд кикот) Значи, пашата кани хайдутите в конака, за да води преговори с тях. И прави художествена програма. Бях отишъл в циганската махала и бях избрал 4 много красиви циганки, но такива по-цивилизовани, които играеха някакъв танц. По едно време гледам – абе бай Златю взе да идва на всяка репетиция… Седне с бастуна и гледа… Аз виждам, че репетициите вървят кошмарно, нищо не се знае какво е, къде е…. Водопадът все не тръгва, а като тръгне пък, не се чува какво говорят артистите. Обаче бай Златю си седи и аз викам: бай Златю как е, бе? – А той одобрително: . М-.м-м-!. После разбрах, че той идвал за баядерките… (шумно одобрение)

Сега – понеже много шум се вдига от водата, решиха да намалят струята..Тогава обаче как да създаде внушението за много вода.? И почнаха да слагат вътре от този сапун, дето слагат на автомивките,  за да  има малко пяна така, за по-автентично…. И на едно преставление с публика, както си върви действието, хайдутите си говорят с пашата нещо с гръб към водопада, а аз гледам:   тоя сапун във водата като се разпенил, като започва да се надига един пласт, като дунапрен… Имаш усещането за една бетонна стена, която постепенно се издига, издига, а онези си говорят, без да виждат зад гърба им какво става. Значи надигна се този пласт някъде към 3 метра височина и по едно време като се изсипа върху хайдутите и пашата с мустаците; захлупи ги, а те в паника, понеже не знаят какво е, като се разбягаха като пилци, публиката… да не ви обяснявам… Абе въобще голям джюмбуш!..

 (Смях, смях – до посиняване… „Е, това бяха годините, когато имаше една страхотна генерация в Пловдивския театър”, казва с носталгия Митьо Киров..)

– Веднага след Академията дойдохме с Цеца Манева тук. Имаше силна трупа; а внезапно ни отпуснаха и 16 бройки допълнително, за да правим младежка сцена. И аз извиках току що завършилите Стефан мавродиев, Тодор Колев, Стефан Дданаилов (той обаче веднага след това започна да снима „Километрите” и не можа да се включи); Илка Зафирова, Елена Райнова, Катя Паскалева… Стана страхотна трупа. Един ден в началото на сезона директорът Светослав Генев, който, чест му прави, винаги ни е давал гръб, ме вика и казва: майна, голяма неприятност… Донос срещу теб, абе донос ли, официално възражение ли – от един актьор, който беше от випуска на Ламбо и Мавро. Всъщност той въобще не беше никакъв актьор, но беше партиен секретар в академията. Та написал той, че Азарян, който „политически никога не е бил здрав”, избрал там някаква група от сноби и формалисти… Взел приятелите си, разбираш ли, а не- активните комсомолски и партийни членове… Можеш ли да си представиш?… Колко драматично изживявах всички тези гадости…. А сега остана сам смешното – сапунът и бай Златю!…

Митьо Киров се намесва и обобщава: „През 60-те години всички ние бяхме в еднаква ситуация:  всеки носител на нещо ново, но и на нещо свое си; всичките удряни и бити; в еднакво социално положение – нищета… Бяхте нещо като… еманация на песента на Азнавур „Ла боем”; бохемата, която седи, страда и чака своята слава…