Не знаехме какво ще снимаме във филма, освен, че ще се казва така, по името на един от любимите  романи  – „Възгледите на един клоун” от Хайнрих Бьол… Та взехме тази аналогия, защото знаехме, че Коко мисли за себе си тъкмо така, като за един стар клоун. Видял се  професорът изобразен по този начин в една рисунка на своя ученик Мариус, и се… открил. Изключително човешко умение е това –  помъдрявайки, да си оставяш място за учудване, за изненади; с възрастта да продължаваш да се преоткриваш в очите на онези, за които сам ти си нещо като гуру, като духовен наставник. Но това е Коко – и това е една от причините да влюбва в себе си всичките си ученици.

Учениците на Азарян са нещо като братство; изключително преживяване е, когато се съберат на едно място няколко поколения – започват спомени за невероятни случки със запазена марка „Коко”, при това гарнирани с имитации на безподобната му пластика и жестове. След една такава вечер не издържах и му се обадих „да ги изтропам” – знаех, че ще се зарадва въпреки всичко, вече беше и доста потиснат от болестта.. „Професоре”, казвам му, „снощи трябва да са ви пищели ушите…” „А!” –възкликна – и просто си го представих от другата страна: как произнася това свое неповторимо – „А!” – което може да бъде едновременно изненада, одобрение, въпросителна, недоумение и какво ли не още… „На една маса във Варна седяхме…” и изброявам имената на Влади, Вальо Танев, Чочо Попйорданов, Койна Русева и Стефка Янорова, Мариус…. „Скъсаха се да ви имитират, да знаете” – продължих да ги „накисвам” аз, „обаче умряхме от смях, извинявайте!…” „А така!” – възкликна Старият клоун пак по „оня” начин, знаейки много добре точно какво очаква от него публиката (сиреч аз!), която го обича… Усетих, че му стана много драго – в края на краищата един истински клоун е наясно, че задачата му в крайна сметка е да разсмива…   Ала май и не само заради това – хубаво е, мисля си, когато спреш и се огледаш, да осъзнаеш, че карнавалът на живота ти се е завъртял като филм на Фелини… Че на пъстрата арена на твоя цирк дефилира истинска менажерия: хора, опитващи да полетят, кучета с човешки глас, скитащи души, вишневи градини пълни с тайни, приказки с щастлив край, други с трагичен финал…

И  ми се привижда кинематографичен образ:  цялата тази почти фелиниевска вакханалия  се дирижира от един Стар клоун, застанал малко встрани от нея. Всъщност само живописното му мургаво лице е клоунско, иначе е облечен е с азиатски халат в злато и сърма и към него същата тюбетейка; седнал е в тапициран с червен плюш реквизитен файтон, привидно сам, но ако се взрете, ще видите настанили се край него душите на бай Йордан Радичков, на Начо Културата,  на Георги Божилов – Слона и Митьо Киров, на баща му – старият Степан и на сина му Степан. Имам чувството, или ми се струва, че за миг, може би само в 25-тия квадрат от кадъра, се мярва достолепната физиономия на д-р Антон Павлович… В ръце клоунът държи латерна. Завърта ръчката и мигом над всичко се разнася едно протяжно и неизразимо нежно португалско фадо. Затъмнение.

Но това е днес, а тогава, в 1999 бяха живи всички гореизброени…..И филмът беше друг..