А сега – накъде?…

Как да опишеш неописуемото, сиреч – Рангел Вълчанов. С филма се измъкнахме – нарекохме го „Дебютантът”; и, наистина, в началото на 2008-ма снимахме неговия дебют като театрален режисьор (на софийска сцена), в навечерието на неговата …80-годишнина. Как да се измъкна сега обаче, в тези ограничени редове, още повече, че всеки, който го е срещал, има своя версия за този гениален шоп, по чието време ни се падна шанса да живеем… Добре, ще опитам да го направя покрай… внука му, детето Велян, одрало, впрочем, кожата на дядо си. Загрижен – какво ти загрижен, направо ми се оплака – Рангел ми разказа няколко от неговите зулуми, един от които особено ме впечатли. Есента в училището им задали  задължителната тема: „Как прекарах лятната ваканция”. Всички деца писали, писал и Велян, а именно в духа: много добре прекарахме цялото семейство, на връщане от ваканцията катастрофирахме, всички умряха, спасихме се само аз и дядо ми, като освен това избягахме от мястото на катастрофата. Учителката се вцепенила съответно и не знаела да звъни ли някому и къде… в тази оредяла фамилия?…

Гледам Рангел Вълчанов, който и на 80 не е спрял да съчинява щуротии; например как след 1000 години поради неизползване и закърняване на краката хората ще се движат по задници и ще намират това за много секси, а в часовете по анатомия ще ни показват като карикатури: преди 1000 години хората са ходели с ей тия…клечки!… Рангел Вълчанов, който съвсем сериозно обяви в ефир, че му реституират 5 декара от летището в Кривина и част от Синагогата; който в долното интервю разкри, че всъщност произхожда от… ще прочетете сами.

Та гледам го аз право в очите и го питам на кого прилича това дете с тая развинтена фантазия (виждала съм с нескрит упрек в погледа на Ани Вълчанова да се чете същият риторичен въпрос). Той свежда виновно глава. Ако мога да видя очите му в този миг, сигурна съм, няма да провидя разкаяние. Как ли пък не – в това оперирано от главата до петите тяло се блъскат едни атавистични, едни прастари бесове, заченати кой знае къде и посяти от северозападния вятър в коравата шопска пръст. То затова и в главата му свири оркестър, който непрекъснато се настройва за концерт, но никога не е ясно кой кога и какво ще изсвири, нито пък кой е диригентът, който да каже какво точно ще се свири.

А иначе Рангел е велик, той е този, който превръща сънищата и фантазиите си във филмови шедьоври. Той е човекът, който с напредването на възрастта на спира да е любопитен. Да иска да опита от всичко (във филма е цяла стихия: 80-годишен човек се катери по сцената, пее, танцува, скача, показва, сърди се, ругае, но е целият вътре, гори!!!) Да се вдетинява с онази симпатична лудост, която можеш да видиш само в изкуството. Защото, в края на краищата, нали всичко, което е наужким, е най-хубаво… цитирам споменатия по-горе Велян. И ги виждам приседнали един до друг – дете и мъж, двама „незнайни воини”, паметник на вечността; разказват си разни работи… И единият казва: „Вчера, деди, от гората излетяха седем риби, а пък други четири зелени отидоха да ги гонят горе към небето.” Другият го гледа недоумение и радост… И на краката им порасват лачени ботуши…